¹⁰ или го казва несъмнено заради нас? Да; заради нас е писано това; защото който оре, с надежда трябва да оре; и който вършее, трябва да вършее с надежда, че ще участвува в плода.

¹¹ Ако ние сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е, ако пожънем от вас телесното?

¹² Ако други участвуват в това право над вас, не участвуваме ли ние повече? Обаче, ние не използувахме това право, но търпим всичко, за да не причиним някакво препятствие на Христовото благовестие.

¹³ Не знаете ли, че тия, които свещенодействуват, се хранят от светилището? и че тия, които служат на олтара, вземат дял от олтара?

¹⁴ Така и Господ е наредил, щото проповедниците на благовестието да живеят от благовестието.

¹⁵ Но аз не съм използувал ни една от тия наредби, нито пиша това, за да се направи за мене така; защото за мене е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала.

¹⁶ Защото, ако проповядвам благовестието, няма с какво да се похваля; понеже нужда ми се налага; защото горко ми ако не благовествувам.

¹⁷ Понеже, ако върша това доброволно, имам награда, но ако с принуждение, то само изпълнявам повереното ми настойничество:

¹⁸ И тъй, каква е моята награда? Тая че, като проповядвам евангелието, да мога да направя благовестието безплатно, така щото да не използувам напълно моето право в благовестието.

¹⁹ Защото, при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия мнозината.

²⁰ На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон, (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон.

²¹ На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон, (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон.

²² На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина.

²³ Всичко това върша заради благовестието, за да участвувам и аз в него.

²⁴ Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, щото да я получите.

²⁵ И всеки, който се подвизава, се въздържа от всичко. Те вършат това за да получат тленен венец, а ние нетленен.

²⁶ И тъй, аз така тичам, не като към нещо неизвестно; така удрям, не като че бия въздуха;

²⁷ но уморявам тялото си и го поробвам, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен.

В тази глава апостолът показва, че той сам се е водел от началото на сомоотвержение за доброто на другите, което той е препоръчвал на другите.

Като доказва първото (ст. 1-3) в отговор на хулителите си, че той е апостол, той показва (ст. 4-18), че той се е отрекъл от някои свои апостолски права, като например да бъде поддържан от църквата, и че (ст. 19-23) той постоянно е жертвувал правата си, като се е съобразявал с предразсъдъците на другите, за да може да ги спаси.

В ст. 24-27, той изображава нуждата от такова самоотвержение, като дава за пример тия, които се подвизават в публичните игри.

Ст. 1. Не съм ли свободен? Вие, които се оправдавате, че ядете месо, казвате че сте свободни да правите, каквото мислите за право, без да гледате погрешните мнения на другите. Нямам ли и аз същата свобода? Не съм ли свободен например да се оженя, и да се поддържам от църквата? Но за доброто на другите аз съм се отказал от тези си права. – Не съм ли апостол? Освен свободата, на която всеки християнин се наслаждава, нямам ли и правата на един апостол? Някои коринтяни отказвали правото на Павел да се нарича апостол, без съмнение защото той не е бил свидетел на живота и учението на Христос. Затова той се залавя да докаже, че е апостол. – Не видях ли Исуса нашия Господ? Никой не е можал да бъде апостол, който не бил виждал Христа след възкресението му, понеже това беше едно от нещата, за които те трябваше да засвидетелствуват (Д.А. 1:22). Несъмнено Павел го е видял, когато е бил поразен от светлината из пътя си за Дамаск, макар, че не е ясно казано (виж. Д.А. 9:3-5); и дали не е възможно да го е видял във времето, за което той споменава в 2Кор. 12:1-4? Понеже това се е изисквало, за да може да бъде човек апостол, явно е че апостолският чин престана, когато всичките първобитни апостоли измряха. – Не сте ли вие моето дело в Господа? Това е другото доказателство, че той е апостол. Бог признал трудовете му в Коринт, и го е употребил като инструмент, за да преобърне много души, и да основе една цветуща църква. Истина е, че Бог е признал и благословил трудовете на мнозина, които не са били апостоли, но силата на доказателството е тука, - Понеже Павел е претендирал, че е апостол, той или е бил апостол, или е бил нечестив лъстец, но Бог не би признал трудовете на един лъстец.

Ст. 2. На други ако не съм апостол, то поне на вас съм. По други места той е стоял малко време, и доказателството на апостолството му не е било ясно открито, така че хората са имали право да се съмняват. В Коринт, обаче, той е стоял дълго време, направил е знамения и чудеса (2Кор. 12:12), и най вече, трудовете му са били увенчани с успех. – Защото в Господа вие сте печата на моето апостолство. Печатът не един документ свидетелствува, че той е подлинен. Този, който можеше да покаже някой документ подпечатан от господаря, с който се назначава на някоя служба, имаше право да претендира за тая служба. Покръстването на толкова коринтяни беше печатът, с който Бог удостоверяваше Павловото апостолство.

Ст. 3. Ето моето оправдание¹⁵⁴ пред тия, които изпитват поведението ми. Някои свързват това със следващите, а някои с предишните стихове. Ако, както се вижда явно, нещото което подлежи на изпитване е правото му да се нарича апостол, второто мнение е право. “Аз видях Господа, и преобърнах мнозина в Христа, - това ми е отговорът”. Това доказателство беше задоволило Петър, и пр. (Гал. 2:8,9).

Ст. 4. Нямаме ли право¹⁵⁵ да ядем и да пием? т.е., както връзката на мислите показва, на разноски на църквата. Може би, някои от Павловите противници са употребили за доказателство против него това, че той се е поддържал с труда си. Те може да са казвали, “Църквата поддържа другите апостоли, но този човек, като съзнава, че не е истински апостол, не смее да изисква това”. Павел тука утвърждава правото си, и после показва защо той не се е възползвал от него.

Ст. 5. Нямаме ли право¹⁵⁶ и ние …. да водим жена от сестрите? Тука се подразбира двойното право, - първо, да се ожени, и второ, да иска църквата да поддържа жена му. Жената на един апостол трябва да бъде сестра, т.е., истинна християнка жена. Другите апостоли може да са водили жените си със себе си, за да им прислужват, но по-вероятно е, че те са работили измежду жените, до които апостолите не биха имали толкова свободен достъп. Изречението “както другите апостоли”, макар и да не доказва навярно, че всеки апостол освен Павел е бил женен, показва, че то е било общото правило. – Братята на Господа. Дали тези бяха други деца на Йосиф и Мария, или на сестрата на Исусовата майка, е въпрос, който по-право принадлежи на бележките върху евангелията. – Кифа. Че Петър е бил женен ни е известно от евангелията (Мк. 1:30), а от този стих се научаваме още, че жена му го е придружавала в проповедническите му пътешествия. Но според Римо-Католиците той е бил първия папа, а папата трябва да бъде неженен.

Ст. 6. Или само аз и Варнава нямаме право да не работим? От това се научаваме, че и Варнава се е препитавал чрез труда си, поне когато е пътувал с Павел. Вероятно е, че той не е бил женен; и навярно той не е водел жена си със себе си. Той и Павел, обаче, са имали право да сторят това, и “да не работят”, както Павел сега се залавя да докаже.

Ст. 7. Павловото първо доказателство да докаже, че той е имал право да се поддържа от църквата е общо-припознатото начало, че трудът заслужава възнаграждение. Но вместо да го изложи направо, той го прави по-силно чрез пример. Войникът, лозарят и овчарят, всеки живеят чрез труда си; и правдата го изисква щото евангелският служител, който работи така усилно както който и да е от тримата гореспоменати работници (Павел навярно е бил голям работник) да живее чрез званието си).

Това е силата на стиха, но в дадените примери има особена сгодност в употребените примери. Другъде Християнският работник се оприличава на войникът, който се старае да победи враговете на Господаря си, и да разшири царството му; църквата се оприличава на лозе в Стария и Новия Завет; и Божиите люде четири пъти се наричат в Книгата на Псалмите “овци на пасбището му”, а пък Христос ги нарича свои овци.

Ст. 8. В този и в следващите два стиха се обема второто му доказателство, именно, че и Мойсеевият закон признава началото, че трудът заслужава възнаграждение. – По човешки ли говоря това?, и пр., т.е., това от проста човешка мъдрост ли го казвам? Не, защото боговдъхновеното слово на Мойсей учи същото нещо.

Ст. 9. Защото …. е писано: (виж. Вт. 25:4) “Да не обвързваш устата на вола, и пр.”. Той трябва да се остави свободно да яде от житото като възнаграждение за труда му. Павел разумно избира този стих от разните стихове в Стария Завет, които поучават същата истина, защото той е особенно силен или изразителен. Даже и за безгласните волове Бог иска да не се забравя началото на праведно възнаграждение. – За воловете ли тук се грижи Бог? Това не ще каже, че Бог не се грижи за воловете, защото явно е от самия този стих, че той се грижи. Виж. също така Йов. 38:41; Пс. 147:9; Мт. 6:26. Няма нито едно Божие творение, за което Той да не се грижи.

Ст. 10. Или го казва несъмнено заради нас? Макар, че целта на това правило е да възпре жестокото обхождане спрямо животните, то е било дадено и заради нас; от него ние можем да заключим, че ако Бог не позволява да бъдем несправедливи към животните, колко повече той няма да удобри несправедливост към един човек, който се труди. – Който оре, и пр. Който работи за жетвата, било с оране или вършене, той има право да очаква дял от жътвата.

Ст. 11. Ако начинът на изразяване в този стих и да се внушава от предишния стих, той може да се счита за трето доказателство. Търговско начало е, че неща от еднаква стойност са разменими; който дава някоя стока очаква в замяна да приеме стойността й, било в пари, било в друга стока. “Прочее”, казва Павел, “ние сме посяли у вас духовното, и справедливо е в замяна да пожънем от вас телесното”. Чрез него, като инструмент в Божиите ръце, те бяха повярвали в Исуса Христа, и бяха приели очистителното действие на Духа и надеждата за бъдещ живот. Всеки истинен християнин между тях беше получил всичко това; и много ли нещо беше ако всеки спомогнеше с каквото можеше на Павловите телесни нужди?

И сега се намират някои в църквата, които спомагат с чумерене за поддръжката на свещеннослужителите; но те са въобще тези, които не могат да оценят умственния труд, и не знаят, че този, който работи с ума си по-се уморява, отколкото този, който работи с ръцете си; и въобще те са хора, които не се наслаждават твърде много от духовните радости на святата ни вяра.

Ст. 12. Ако други участвуват, и пр. Това е четвъртото доказателство, отправено особенно към коринтяните. Други учители имаха право да се поддържат от тях, и те признаваха това им право. Но кой им беше сторил толкова добро, колкото Павел? Той основа църквата им и ги оттърва от езичество и юдейство. И кой е страдал толкова за тях, колкото той? – Обаче, ние не използвахме това право¹⁵⁷, и пр. Понякога Павел е приемал помощ от братята (Фил. 4:14-16), но той е имал причини да вярва, че в Коринт това би попречило на ползотворността му. Те може да го заподозрат в лакомство за пари, или той не би могъл да покаже желателния пример от самоотвержение. За това той не настоявал на правото си да бъде поддържан от тях, и “търпял всичко”. Ние не знаем колко сиромашия и лишение той е теглил, понеже като всеки наистина самоотвержен човек, той не ни разказва за страданията си.

Ст. 13. Петото доказателство той вади от едно сравнение с Юдейската църква, чиито свещенници са се поддържали от народа. – Които свещенодействат. Това може да се отнася особено за левитите, които бяха длъжни да чистят храма, да доставят масло, и пр. за службата, и да вършат каквато друга работа имаше нужда (Чис. 3:1-7, 4:1-30). – Се хранят от светилището. Те трябваше да се поддържат от десетъците и подаянията на хората (Чис. 18:20-32). – Които служта на олтара, т.е., свещениците, които принасяха жертви. – Вземат дял от олтара. Една част от жертвата се изгаряше върху олтаря, а друга се даваше на свещениците. Виж. първите седем глави на Левит.

Това правило на Юдейската църква е било праволи на всяка религия, която е имала редовни свещеници; и въобще езическите жреци дабре се препитават.

Ст. 14. Това последно доказателство е силно и неопровержимо; и в това отношение той се съобразява с правилото, които най-добрите витии обикновенно следват, да се тури най-силното доказателство най-накрая. Това доказателство е извлечено от положителното учение на нашия Господ, както е изложено в Мт. 10:9 и 10; Лк. 10:7 и 8. – Проповедниците на благовестието¹⁵⁸ значи, разбира се, тези които имат проповедничеството за звание. Такива хора “да живеят от благовествуването”, т.е., трябва да се поддържат от тези, на които проповядват. Това не ще рече, че те трябва да се обогатяват от благовествуването, но “да живеят”. Църквата е длъжна да поддържа клира си, както е длъжна да слуша коя да е друга заповед Христова. Най-доброто средство в този случай е да се даде такова жалование, което от една страна, да бъде достатъчно малко щото недостойни хора да не се полъжат от парични възгледи, а от друга страна, достатъчно голямо, за да даде възможност на проповедника, ако той живее скромно, да си живее без грижа. Той трябва да може да даде всичкото си внимание на длъжностите на званието си, и да не бъде постоянно смущаван от задачата, - Как да прехраня и облека фамилията си? Ако, обаче, хората не могат да дадът такова охално жалование, истинният Христов служител на драго сърце трябва да поднесе оскъдност, за да може да услужи на Господаря си в благовестването.

Ст. 15. Но аз не съм използвал ни една от тия. Макар че имам пълно право да приема възнаграждение за труда си, и да бъда поддържан като другите проповедници, аз не съм искал да се възползвам от него. – Нито пиша¹⁵⁹, и пр. Вие не трябва да си помислите, че с писмото си сега аз ви загатвам да ми заплатите, това което ми дължите. – Защото за мене е по-добре да умра, и пр. По-добре е за мене да умра от сиромашия и глад, отколкото някои от вас, като спомогнат за препитанието ми, да осуетят хвалбата ми, че аз сам се препитавам. Павел не казва това от гордост, но го казва защото е съзнал истинското си положение в Коринт. За да запуши устата на многото си врагове и хулители, той го счел за добре да не им даде случай да кажат, че той иска парично възнаграждение за трудовете си. Ако Павловине думи в тая глава показват, че църквата е длъжна да поддържа свещениците си, примерът му показва също така ясно, че свещенниците не трябва да се влияят от сребролюбие и лакомство за пари.

Ст. 16. В петнадесетият стих той им загатва, че има право да се хвали; в този и в двата следващи стихове той им показва на какво се основава това му право. Той не се хвали, че проповядва евангелието, понеже човек може да се похвали само с това, което е свободен да не прави. В този случай Павел не беше свободен, защото той казва, “Нужда ми надлежи”. Той беше призван от Господа Исуса право от небето, а после му бе заповядано да отиде и проповядва. – Защото горко ми¹⁶⁰, и пр. Ще бъда окаян ако не проповядвам. Съвестта ми постоянно ще ме укорява, и Бог ще ми се разгневи и ще ме накаже. Не трябва да заключим от това, че Павел е проповядвал против волята си, защото явно е, че той е вършил работата си от все сърце. Това, което иска да каже е, че това е една работа, която в качеството си на покорен Христов служител, той не е бил свободен да откаже да извърши. Сега никой няма такова ясно откровение, че е длъжен да проповядва, както Павел е имал, но някои така са убедени в това, че чувствуват, че “нуждата им надлежи”; и ако, като Йона, те се мъчат да избегнат Господнето призвание и да постъпят в други звания, съвестта им постоянно им казва, “Тежко ми”.

Ст. 17. Това е повторение на същата идея под друг вид. Понеже, ако върша това доброволно, имам награда¹⁶¹. Макар, че човек не може никога да направи в служението си Богу повече, отколкото му е длъжност да направи (Лк. 17:10), Бог е назначил възнаграждение за верно служение. – Но ако с принуждение¹⁶², и пр. Павел си беше вдал сърцето в работата си. “За мене да съм жив е Христос”. Ако е имало някога проповедник на евангелието, който да е бил предаден от сърце и душа на работата си, Павел беше такъв проповедник. Но тука той предполага, че е поел тази работа принудително, за да представи другата една фаза на работата си, именно, че особенна служба или домостроителство му е било поверено, което той не може да пренебрегне.

Ст. 18. Каква е моята награда¹⁶³? …. Като проповядвам евангелието, да мога да направя благовестието безплатно. Той се е радвал да гледа, че евангелието напредва безпрепятственно; и това е било заплатата за самоотвержението му. – Да не злоупотребя моята власт¹⁶⁴, т.е., да не употребя правата си така, че да възпрепятствувам на евангелието.

Ст. 19. Защото, при все, че съм свободен от всичките човеци. Той не беше подчинен някому та да се съобразява с капризите и предрасъдъците им. Той беше свободен да мисли и избира за себе си. – Заробих себе си на всички. Как той е направил това, следващите стихове показват. Както един роб трябва да прави това, което господарят му иска, така и той не е имал своя воля в незадължителни неща. Но когато се касаеше до работи, които съвестта изискваше от него, никой не можеше да бъде по-неотстъпчив от него (Гал. 2:5). – За да придобия мнозината¹⁶⁵, т.е., за да може да ги привлече към любовта и службата на Христа. Притежаването на такъв дух – готовност да се жертвуваш, не за печалба или слава, но за спасението на другите – е най-истинното човешко величие.

Ст. 20. На юдеите станах като юдеин. В незадължителни работи Павел се е съобразявал с идеите на юдеите понеже го е считал за по-износно да прави така, не защото го е считал за нужно. Той не е отстъпвал там, където се е касаело за право и криво, нито е позволявал това, което е незадължително да стане правило в църквата. По тази причина той не е искал да обреже Тит (виж. Гал. 2:3), т.е., защото са го изисквали като нещо нужно. Примери, които показват, че той е отстъпвал на Еврейски идеи се срещат в Д.А. 16:3, 18:18, 21:21-27. – Които са под закон. Някои мислят, че това се отнася за прозелитите; но по-естественно е да го разберем, че се отнася за юдеите; и така това е като разяснение, а не като прибавка. Той се е съобразявал, както и те с обредния закон до колкото е можал без някаква вреда; и освен това, той не се е подгаврял с вярата им, нито ненужно е предизвикал съпротивата им. И това той е направил “ако и да не е бил подзаконен”, понеже Христос е унищожил обредния закон, като е изпълнил всичко, което законът е означавал.

Ст. 21. Които нямат закон, т.е., езичниците които никога не са били под обредния закон, или не са приели писмен закон от Бога. – Като, че нямам закон, т.е., не изпълнявам обредите на Еврейския закон. Да не би, обаче, думите му да се разберат криво, или да се привеждат като оправдание на мнението, че християнинът не подлежи под закон, но е свободен да прави каквото си иска, той прибавя, “не че съм без закон пред Бога, но подзаконен на Христа”. Той беше длъжен да се покорява на Бога. Обредният закон не беше вече закон, и затова той го пренебрегваше. Но нравственият закон не беше унищожен; и Павел е бил длъжен да му се подчинява както всякога. Той беше “подзаконен на Христа”, длъжен да се покорява на Христа като на свой Господар, и е нямал позволение да наруши или промени някоя от заповедите му. Той пренебрегнал обредния закон, когато е бил между езичниците, за да може да придобие и тях за Христа. В Ерусалим той се придържал към закона; в Антиохия той отказал да се придържа, и изобличил Петър за това, че се е обхождал като юдеин между похристиянчените езичници (Гал. 2:11-21). Какво препятствие такова едно поведение е можало да причини на похристиянчването на езичниците става явно от Петровите думи (Д.А. 15:10).

Ст. 22. На слабите станах слаб. Когато той казва, че е станал като юдеите, и неподзаконен на езичниците, той, без съмнение, има на ум както тези които са останали в старите си религии така и тези юдеи и езичници, които са станали християни. Той иска да ги придобие за вярата на кръста. В този стих, обаче, с думата “слаби” той вероятно разбира слабоверните, непостоянните, и невежите братя, за които споменава в гл. 8. Той се е съобразявал с предрасъдъците на подобни хора, и е внимавал да не ги накара да се препънат, за да може да ги накара да бъдат по-ревностни и деятелни християни. И така той беше пример за църквата в Коринт в самото нещо, което той им поръчва в предишната глава, именно, да бъдат любезно снизходителни към слабите братя. – На всички станах всичко. Това обобщава каквото е казал. Не беше само у няколко съсловия хора дето той се съобразяваше с другите в незадължителни работи, но това му беше общо правило. Нямаше съсловие толкова долно, че да не е показвал към него дух на самоотвержие и съчувствие. И целта му е била, както ни казва, “да би всякак да спася неколцина”. Това наистина е било достойна цел, - най-достойната цел, към която е можал да се стреми. Да управляваш добре едно царство, да направиш велики открития в науката, или да измислиш някоя чудна и полезна машина – всичко това е блегородно нещо, но да спасиш души е нещо по-високо и по-благородно.

Ст. 23. Всичко това върша заради благовестието¹⁶⁶, т.е., за да може евангелието да възтържествува над лъжливата вяра и над безверието. – За да участвам и аз в него. Да бъдеш съучастник на евангелието ще рече да имаш съучастие в благодеянията му, в изкуплението, което то открива. Този само ще получи благодеянията на евангелието, който живее за него. Не, че Павел ще се спаси чрез самоотвержените си трудове, но ако той не желае и не се труди за успеха на евангелието, той ще се покаже лишен от онази истинска вяра, която се узнава по делата си.

Ст. 24. В останалата част на главата, Павел разяснява нуждата от самоотверженост с примера на тези, които взимат участие в публичните игри. Имало в Гърция четири местности, където тези игри са се провеждали с голямо тържество, едната от които, както се каза във Въведението, се е намирала на провлака близо до Коринт. Всеки три години безбройно множество хора се събирали там от всичките страни на Гърция, и даже от други земи, за да гледат игрите. Главните игри са били единоборство (пехливанлък), пестничество или заушница, тичане, скачане, и хвърляне на камък. – Не знаете ли? Това означава, че християните в Коринт са били запознати с тия игри. Най-добрите разяснения са тези, които са извлечени от неща добре познати на слушателите. Такива, въобще, бяха притчите на Спасителя. – Които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата?¹⁶⁷ За наградата за надтичване е имало обикновенно мнозина съперници; и който я спечелвал се считал, че придобивал най-голямата чест от всичките игри. Един стар писател казва за тези победители: “Роднините, приятелите, и съотечественниците им, насълзени от радост, ги повдигали на рамената си за да може народът да ги види, и ги държали, когато цялото множество им ръкопляскало, и им хвърляло цветя с шепа”. Честта се е считала голяма, понеже бързото бягане се считало голямо превъзходство в тогавашния начин на воюване, тъй като бързо нападение и бързо оттегляне е било голямо преимущество. – Така тичайте щото да я получите. Християнското надтичване не прилича на другото надтичване, в което един само получава наградата, защото всеки верен християнин ще я получи. Има, обаче, прилика в това, че не всеки, който тича я получава. Мнозина започват да се надтичват за небесната награда, които по причина на ленивост и себелюбие не успяват.

Ст. 25. И всеки, който се подвизава се въздържа от всичко¹⁶⁸. Тези, които взимаха участие в тези игри се приготвяха дълго време, понякога през цяла година; и през всичкото това време те трябваше да се въздържат от вино, изнежителни ястия, и плътски наслаждения, и да се упражняват силно и редовно. Те не избягваха никакво самоотвержение, което можеше да им развие силата и пъргавината. – За да получат тленен венец. Венецът беше направен от маслинени или други листа, които скоро повехваха. Наистина, те не се бореха за венеца, но за честа, но и тя не траеше много време. – А ние нетленен. Венецът на правдата, който верният християнин ще получи от ръката на Спасителя “не повехва”; радостите и щастието на небето са нескончаеми. Колко повече самоотвержение, прочее, те заслужават!

Ст. 26. И тъй, аз така тичам, не като към нещо неизвестно. “И тъй”, т.е., понеже трябва толкова много труд, за да се успее. Някои разбират “неизвестно” в смисъл на “тъмно” – “Не съм невидян, а имам облак от свидетели наоколо си. Хора и дяволи ме гледат, и окото на Учителя ми е върху мене”. По-правото тълкувание, обаче, е вероятно, “Аз съм уверен в това, което гоня; аз знам накъде трябва да тичам, и на там тичам”. Този, който не знае на къде да тича, не тича с всичката си сила. – Така удрям. Тука той загатва за друга една борба – пестничество или заушница (биене с юмруци). – Не като че бия въздуха. Това може да се отнася за предварителното упражнение, когато пестниците се упражнявали без да имат противник на среща си, или за борбата на шега, която е ставала преди истинската борба, и в която побойниците са махали пестниците (юмруците) си като, че уж се бият. В този случай те са биели въздуха, и разбира се, не са удряли силно. По-вероятно е, обаче, че това се отнася за несполучливо биене, когато побойникът не е улучвал да удари противника си, а е удрял вятъра. В такъв случай силата му е отивала на пусто. Павел не е правел така. Всичките си удари той е добре отправял, за да победи греха и дявола.

Ст. 27. Но уморявам тялото си и го поробвам. Думата, която е преведена уморявам значи буквално удрям под окото, натъртвам. Тялото ще рече плътската ми природа. Не трябва да предполагаме, че Павел действително е натъртил тялото си, или нарочно го е отслабвал чрез дълговременно въздържане от нужна храна, защото само една просташка и болничава набожност може да намери някоя полза в такива неща, и чрез това той няма да бъде способен да извърши трудната си работа за спасение на душите. Всичко, което той иска да каже е, че той е държал всичките си телесни страсти, които е възможно всякога да пуснат грехове и изкушения да го нагазят, постоянно обуздани, да не би чрез незаконно вдаване на страстите си да опозори Христа. – Да не би като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен¹⁶⁹. Без съмнение, такава участ ще постигне някои, които проповядват евангелието. Макар други да се спасят чрез тях, те обаче ще погинат, защото само този “който устои до край, той ще бъде спасен”. Но макар и да говори така, Павел беше уверен, че с Божията благодат той ще се упази верен до края, и че нищо няма да го отлъчи от Христовата любов (Рим. 8:35-39).

Назад | Съдържание | Напред