Глава 5.

¹ Всеки, който вярва, че Исус е Христос, е роден от Бога; и всеки, който люби Родителя, люби и родения от Него.

² По това познаваме, че любим Божиите чада, когато любим Бога и изпълняваме Неговите заповеди

³ защото ето що е любов към Бога: да пазим неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки.

⁴ Защото всичко, що е родено от Бога, побеждава света; и тая победа, която е победила света е спечелила нашата вяра.

⁵ И кой побеждава света, ако не е тоя, който вярва, че Исус е Божият Син?

⁶ Това е Исус Христос, Който е дошъл чрез вода и кръв; не само чрез водата, но чрез водата и чрез кръвта;

⁷ и Духът е, който свидетелствува, понеже Духът е истината.

⁸ Защото три са, които свидетелствуват: Духът, водата и кръвта; и тия три са съгласни.

⁹ Ако приемаме свидетелството на човеците, свидетелството на Бога е по-важно; защото това, което Бог заявява, е туй, че Той е свидетелствувал за Сина Си.

¹⁰ Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва Бога, направил Го е лъжец, защото не е повярвал свидетелството, което Бог е свидетелствувал за Сина Си.

¹¹ И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му.

¹² Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот.

¹³ Това писах на вас, които вярвате в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот [и да вярвате в името на Божия Син].

¹⁴ И увереността, която имаме спрямо Него е това, че, ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша;

¹⁵ и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да Му попросим, знаем че получаваме това, което сме просили от Него.

¹⁶ Ако някой види брата си, че извърши несмъртен грях, нека се моли, и Бог ще му даде живот, сиреч, на ония, които съгрешават несмъртно. Има смъртен грях; не казвам за него да се помоли.

¹⁷ Всяка неправда е грях; и има грях, който не е смъртен.

¹⁸ Знаем, че всеки роден от Бога не съгрешава; но оня, който се е родил от Бога, пази себе си, и лукавият не се докосва до него.

¹⁹ Знаем, че ние сме от Бога; и целият свят лежи в лукавия.

²⁰ Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния Бог; и ние сме в истинния, сиреч в Сина Му Исуса Христа. Това е истинският Бог и вечен живот.

²¹ Дечица, пазете себе си от идоли.
 

Ст. 1,2. Апостолът пише така пред вид на дръзновението на тези, които отричаха, че Христос е божествен и истинен Месия. Те бяха толкова много, и влиянието им беше толкова силно, че едва ли бе възможно за някого да вярва и изповядва истината варху този жизнен въпрос, ако той не беше наистина роден от Бога и просветен от Св. Дух. Вярата, за която се говори в тези стихове не трябва да се разбере като просто вярване с ума, но като вяра в сърцето (Рим. 10:10; Д.А. 8:37). Който наистина вярва, че Исус е Христос, т.е, Божия Помазаник, той го приема за свой Спасител, Свещеник, и Господар, и така става син Божий (Йн. 1:12,13). Има голяма разлика между спасителна вяра и онова просто умственно съглашение, което оставя сърцето необновено. Виж. бел. на Як. 2:14-26; Рим. 8:1-17. Любовта е неизбежен плод на спасителната вяра (Гал. 5:6). Вяра в Исуса като настоящ Спасител от грях е корен на всичките християнски добродетели. Естественно е щото любовта към родителя да бъде придружена от любов към чадото му; и чадата Божии трябва да бъдат обичане по същата причина, за която Бог е обичан, защото и те имат участие до някъде в превъзходствата на божественното естество, които са предмети на любов. Ние може да обичаме някои християни само защото ни са роднини, приятели, или членове на същата църква, тъй както може да обичаме някои хора за някои особенни причини, макар че те не са духовни ученици на Христа. Но ние можем да бъдем уверени, че ги обичаме защото са чада Божии, когато сме уверени, че наистина обичаме Бога. Тази увереност се доказва от желание и старание да пазим заповедите му, да му угодим, да го почитаме, и да бъдем във всяко отношение такива, каквито знаем, че той иска да бъдем. Ако обичаме да мислим за Бога, да имаме общение с него чрез молитва, и да вършим волята му, тогава ние го обичаме. Любовта към Бога е толкова неизбежно свързана с любов към братята, щото едната може да служи за свидетелство на другата.

Ст. 3-5. Христос е казал: “Моето иго е благо, и моето бреме е леко” (Мт. 11:30). Заповедите му не са тежки за любящето сърце и за вярата чрез, която надвиваме изкушенията на света. Съразмерно с развитието и преодоляването на божествения живот във вярващия чрез ревностното упражняване на вяра, пазенето на всичките Божии заповеди е лесно и приятно. Трудно е да се подчиним на Божията воля когато понеже вярата ни е слама, ние обичаме земни неща, и волята ни е непокорена. Но когато окото на вярата е втренчено в Исуса и във вечни неща, ние пъргаво тичаме из Християнския си път и радостно търпим страдания (Евр. 12:2; 2Кор. 4:16-18; Кол. 1:11). Вярата ни побеждава света, защото тя ни съединява с Исуса Христа, Сина Божий, като ни прави като него, и участници в победата му (Йн. 16:33). Чрез тази вяра ние се съединяваме с Бога; ние имаме в нас Този, който е по-голям от този, който е в света (гл. 4:4). Кой може да не е победител, който вярва това с цялото си сърце? И по кой друг начин, ако не чрез тази вяра, можем да спечелим победа? Евангелието се показва, че е от Бога, защото прави за човека това, което никоя друга сила не може да направи. За силата на вярата виж. Евр. гл. 11.

Ст. 6-9. Думите включени в скоби не се намират в никой Гръцки ръкопис писан по-рано от 16-и век⁴⁹. Никой от Гръцките Отци на Църквата не ги привожда; и не се намират в никой от ранните преводи на Новия Завет, освен в някои Латински ръкописи, и то само в тези, които са писани след седми век. Предполага се, прочее, че тази част най-първо е била писана по краищата на някой Латински ръкопис като тълкувание на седмия стих, и че по-късно преписвачите на Латинските ръкописи са го вмъкнали в текста като част от него. – Дошел чрез вода и кръв: това не се отнася за идването на Исуса от небето или за рождението му, но за откритото му изявление на света. То се захвана с кръщението му, когато глас от небето удостовери, че той е Син Божий, и Духът слезе на него във вид на гълъб (Мт. 3:16,17; Лк. 3:22). Както кръщението му беше началото, така разпятието му беше краят, на личното му изявление на света. Всичкото проявление, прочее, беше с вода и с кръв. Апостолът олицетворява водата на кръщението и кръвта на разпятието като живи свидетели. Той може също така да загатва тука за теченето на кръв и вода от прободената страна на нашия Спасител, което Йоан споменава в Евангелието си (гл. 19:34,35). Важността, която апостолът отдава там на свидетелството си за тая случка се вижда да показва, че той е считал това като белег на двоякото дело на Спасителя, именно, умилостивение за грях и очищение от грях. Св. Дух свидетелствува с тях, защото след Христовата смърт той взима от нещата Христови и ги показва на хората, и прославя Христа чрез делото, което той върши в сърцата на хората (Йн. 15:26, 16:14). Когато притежаваме него, тогава знаем, че имаме Христа. В ст. 8, Духът се споменава пръв, защото той е единственият жив свидетел, и без неговото свидетелство свидетелството на водата и на кръвта ще е безполезно. Според закона, свидетелството на трима свидетели беше достатъчно; и ние имаме свидетелството на тука споменатите три постоянно повторяно в опитността на християнина; и така във фактите на евангелската история, и в действието на Евангелието, ние имаме Божието свидетелство за Сина му Исуса Христа.

Ст. 10-12. Който не приема Божието свидетелство, той го обявява за лъжливо, но този, който го приема наистина, и го оставя да извърши назначеното си дело в сърцето му, ще намери в променението, което ще стане в нравственото му естество едно вътрешно свидетелство, че той е станал участник на нов духовен живот, който вечно ще трае, и ще му усигури небесно блаженство. – Е дал: не само е обещал и ще даде, но вече е дал, така че, който е приел Христа да живее в душата му той има сега живот, а този който не е приел така Христа чрез вярата на сърцето няма сега живот, и няма никога да го придобие, каквото и да стори за него църквата, или каквото и да може да стори, освен ако той така повярва в Божия Син, че развратените му наклонности да се обюздаят, и да стане в него промяна от смърт в живот, което се доказва от плодовете на Святия Дух.

Ст. 13. Това: т.е., това което се касае до свидетелството дадено за господа Исуса Христа. Желанието и намерението на апостола в пишенето на това послание е да насърчи тези, които вярват в Христа да имат постоянна и силна вяра, която ще им осигури блаженствата на вечен живот.

Ст. 14,15. Дръзновение⁵⁰. Виж. бел. на гл. 3:20-22. Молитвите ни трябва да бъдат като молитвите на Христа. Може да е право да искаме нещо, което Бог може да не иска да ни даде, но трябва да го искаме с условието, “Не нашата, но Твоята воля да бъде”. Бог ни дава повече, отколкото искаме, макар и да не ни дава винаги това, което му просим, или тъй както и тогава, когато му просим. Но нашето упование в действителността на молитвата трябва да бъде непоколебимо; и колкото за това, което знаем, че е съгласно с Божията воля, ние можем да бъдем напълно уверени, че той приема молитвата ни, и действително ни дава това, което му просим. Ако да бяхме напълно запознати с волята му, и ако да й се подчинявахме от сърце, невъзможно щеше да бъде за нас да му искаме нещо, било за душата, било за тялото, което той не би направил. Нито една молитва, която сме отправили към Бога с вяра и в името на Христа, с подчинение на Божията воля, не е била нито ще бъде изгубена. Виж. каквото Спасителят ни сам казва в Мт. 7:7-11; Йн. 14:13,14, 16:23-27. Обещанията дадени на такава молитва са верни: няма обещание дадено на друг някой вид молитва.

Ст. 16,17. Ако свържем упованието в стойността на молитвата с братска любов, разбира се, че трябва да се молим един за друг. Трябва да се молим във всеки случай за тези, които гледаме, че грешат, освен когато може да знаем, че грехът е такъв, че никога не може да се прости. – Ще попроси⁵¹: т.е., навярно ще иска, и длъжен е да иска, от Бога в името на Христа, а не от някое творение, нито чрез ходатайството на друг някой освен Христа; и с искането си ще стане средство за живот на този, чиито грях е “не смъртен”. Има различни мнения между тълкувателите за точното значение на този грях. Някои мислят, че той загатва за някой грях, който докарва смърт на тялото чрез особенно Божие осъждение или човешко наказание, или чрез болест като следствие на греха, и че апостолът иска да каже, че където грехът е смъртен, не трябва да се молим за опазване на живота. Но това не се вижда да е напълно съгласно с каквото Яков казва (виж. бел. на Як. 5:15), а вероятно се отнася за непростителния грях. Според последното мнение, “смъртен грях” значи грях, който докарва вечно погубление на душата, - грях за опрощаването, на който молитвата ще е напразна, понеже Божията благодат няма да достигне грешника, за да го накара да се покае. Във времето на апостолите е имало хора в църквата, които непогрешимо са съзирали характера на хората, и са можели навярно да узнаят кой е направил непростителния грях (1Кор. 12:10). Но понеже подлежим на грешки в съжденията си върху тая точка, ние можем да се молим за всички, като оставим на Бога да отговори на молитвата ни според както му се вижда за най-добре. Най-големите грешници имат най-много нужда от нежното ни състрадание, молитви, и старания за спасението им. Грехът, за който Христос говори в Мт. 12:31,32 беше сторен от онези книжници и фарисеи, които като гледаха делата, които Христос правеше чрез силата на Св. Дух или на божественното си естество, и като признаваха, че тези дела имаха белези на Божии дела, богохулно ги приписваха на Сатанинска сила, понеже те бяха силни фанатици и мразеха притезанията на Исуса. Така и някои от еретиците, против които Йоан пише в това послание, с отказването си, че Христос е бил Син Божий, който е дошъл в плът или действително човечество, може по същия начин, да са богохулствали против Св. Дух или Бога в лицето на Христа; и с умишленото си и окончателно отритване на Христа като божествен Спасител те може да са се откъснали от всяка възможност за покаяние и спасение. Когато това навярно се е знаело, нямало е нужда да се молят за такива хора. – Има грях, който не е смъртен, т.е., грях, който може да се прости, защото човек може да се покае за него. Всеки грях, даже и най-малкият, е вечно смъртен, ако човек не се покае за него. Няма никакво основание в Св. Писание за разликата, която някои правят между простителни и смъртни грехове.

Ст. 18,19. Виж. бел. на гл. 3:7-10. – Пази себе си. Срав. с Юда 20,21. Ние пазим себе си чрез силата на Св. Дух, който действува в нас, когато не противодействаме на тази сила, но внимателно като бдим на молитва, се стараем да й съдействуваме. Този, който се пази така е в безопасност. Като сме придобили спасение, ние трябва да “го изработваме” или довършим “със страх и трепет”, или с всяко нужно предпазване да не паднем пред изкушение, и да не лишим Божията сила от случая “да действува в нас и хотението и действуванието според неговата добра воля” (Фил. 2:12,13; Евр. 2:1,3, 4:1). Бог не върши в нас духовно добро с физическа сила, но чрез влияние върху разума, сърцето, и волята ни; и ние можем да спомогнем на делото му, или да му попречим. – Лукавия, т.е., Сатана, князът на царството на злото (2Кор. 4:4; Еф. 2:2; 2Тим. 2:26; Отк. 20:2,3,10). – Целия свят се мами от Сатана, който го води като роб където ще. Колко пълен от злощастие е светът, по причина на лошотията и подчинението си на лукавия! Колко надлежаща нужда той има от Евангелието, което да съкруши това робство, и да въдвори пълното постановление на небесното царство на земята (Мт. 3:2, 4:7)!

Ст. 20. Колко благословено е това разумение и това съединение с Истинния, което имаме чрез Сина Божий, който знаем, че е дошъл в лицето на Исуса Христа, за да съсипе делата на дявола (гл. 3:8). Истинният е Отец. Има различни мнения между тълкувателите дали думата “той” се отнася за Истинния или за Сина му Исуса Христа. Не прави голяма разлика, което тълкувание и да приемем, защото и в единия и в другия случай се установява, че Христос е божественно едно с Отца. Вечен живот иде от познаването на Истинния Бог и на Исуса Христа, когото Той е изпратил (Йн. 17:3).

Ст. 21. Гръцката дума, която е преведена “дечица” значи повечето “драги или възлюблени чада”. Любовта в сърцето на апостола постоянно се прелива, и сякаш, че го чуваме да казва във всеки стих на това послание: “Любезни чада, обичайте се един друг!”. Виж. Въведение. Вижда се като, че не е само някой баща, който говори на драгите си чада, но някой прославен святий, който от някой по-висок свят говори на хората. Това увещание против идолопоклонство се отнася за всякакъв вид идолопоклонство, - идолите на езичниците, суеверията на евреите, лъжливите учения на еретиците, приемането на онзи вид идолопоклонство, което се състои във външни обреди и прекалено почитание на Божии твари в Християнското богослужение, и всичко в сърцето и поведението, което е действително идолопоклонство (Еф. 5:5; Фил. 3:19; Кол. 3:5; 1Тим. 6:9,10,17). Дано да бъдем опазени от всякакъв вид на идолопоклонство, и да пребъдваме в този, който е истинен, именно, Синът му Исус Христос!

Назад | Съдържание | Напред