Посланието на апостол Павел до Галатяните

Глава 1.

¹ Павел, апостол, не от човеци, нито чрез човек, но чрез Исуса Христа и Бога Отца, Който Го е възкресил от мъртвите,

² и всичките братя, които са с мене, към галатийските църкви:

³ Благодат и мир да бъде на вас от Бога Отца и от нашия Господ Исус Христос,

⁴ Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят * според волята на нашия Бог и Отец.

⁵ Комуто да бъде славата до вечни векове. Амин.

⁶ Чудя се как вие оставяте Онзи, Който ви призова чрез Христовата благодат, и така скоро преминавате към друго благовестие;

⁷ което не е друго благовестие, но е дело на неколцината, които ви смущават и искат да изопачат Христовото благовестие.

⁸ Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет.

⁹ Както ей сега казахме, така пък го казвам: Ако някой ви проповядва друго благовестие освен онова, което приехте, нека бъде проклет.

¹⁰ Защото на човеци ли искам да угоднича сега, или на Бога? Или искам да угаждам на човеци? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да съм Христов слуга.

¹¹ Защото ви известявам, братя, че проповядваното от мене благовестие не е човешко;

¹² понеже аз нито от човек съм го приел, нито съм го научил от човек, но чрез откровение от Исуса Христа.

¹³ Защото сте чули за някогашната моя обхода в юдейската религия, как чрезмерно гонех Божията църква и я разорявах.

¹⁴ И напредвах в юдейската религия повече от мнозина мои връстници между съотечествениците ми, като бях по-голям ревнител за преданията от бащите ми.

¹⁵ А когато Бог, Който още от утробата на майка ми беше ме отделил и призовал чрез Своята благодат,

¹⁶ благоволи да ми открие Сина Си, за да Го проповядвам между езичниците, от същия час не се допитах до плът и кръв,

¹⁷ нито възлязох в Ерусалим при ония, които бяха апостоли преди мене, но заминах за Арабия, и пак се върнах в Дамаск.

¹⁸ Тогава, след три години, възлязох в Ерусалим за да се запозная с Кифа, и останах при него петнадесет дни;

¹⁹ а друг от апостолите не видях, освен Якова, брата Господен.

²⁰ (А за това, което ви пиша, ето, пред Бога ви уверявам, че не лъжа).

²¹ После дойдох в сирийските и киликийските страни.

²² И лично не бях още познат на Христовите църкви в Юдея;

²³ а само слушаха, че оня, който по едно време ги е гонел, сега проповядвал вярата, която някога разорявал.

²⁴ И славеха Бога поради мене.
 

Тълкувание

Ст. 1-5. За името “Павел” и названието “апостол”, виж. бел на Рим. 1:1. От самото начало писателят утвърждава, че той е апостол, защото противниците му са отричали това, на основание че той не е бил един от дванадесетте апостоли. Той казва, че не е приел службата си от човеци или чрез човек, но Христос го е назначил, както назначил и дванадесетте; и той е приел службата си от Бога, Който е въздигнал Христа от мъртвите. Павел можеше да засвидетелствува, че той е виждал Христа жив след разпятието му, и че Христос го е изпратил като свой пратеник да спаси човеците от властта на Сатана, и да ги обърне към Бога (Д.А. 22:14-21, 26:15-18; 1Кор. 9:1). Ръкополагането в Антиохия беше просто припознаване от Църквата на по-предишното Божие призоваване; и той е бил ръкоположен за една особенна евангелска (проповедническа) работа, а не за апостолска служба. Апостолът загатва тука за Христовото възкресение, както загатва в Рим. 1:4, защото това събитие беше велико потвърждение на евангелската истина, и Божието удостоверение, че Христос има право да раздава апостолска власт и дарове. Виж. Еф. 4:8-11. – Всичките братя, - Павловите другари и сътрудници във времето когато е писал. Без съмнение, те на драго сърце са се присъединили в това поздравление, и Павел на радо сърце ги е съдружил със себе си в него. С това той трябва да служи за пример на духа, който всички служители на Църквата трябва да показват. – Към Галатийските църкви, - не на “възлюблени” и “святи”, както е казано в Рим. 1:7; 1Кор. 1:2, и пр., по причина на състоянието им. “Църквите”, - не “църквата”, като че всички заедно образуваха една църква, като Руската или Римската Църква. Новия Завет нарича “Църква” всички вярващи, но той говори за църкви в области и страни като Азия, Галатия, Македония, Юдея, Самария, Галилея (Д.А. 9:31; Рим. 16:16; 1Кор. 16:1,19; 2Кор. 8:1; Отк. 1:4). Не се споменава никаква народна или областна църква. Нямало е също така църкви за особенни племена – Еврейски и Гръцки църкви – в едно и също място. Колко църкви е имало в Галатия, когато това послание е било писано не се знае. Вероятно е имало църкви в главните градове Ангора, Песин, и др. Може да е имало много в областта, макар, че то не е твърде вероятно като вземем пред вид краткото време, което се беше изминало от Павловото първо посещение на Галатия, именно, не повече от 6-8 години. Виж. Въведение. – Благодат и мир. Тези думи обемат всички духовни благословения, които произхождат от познаване на Бога в Христа и от послушание на евангелието (Йн. 17:3,17). Виж. бел. на 2Йн. 3. – Който даде себе си. Апостолът казва това тука, защото е най-същественното нещо за спасение, и действително това са отричали учителите, които поддържали обредния закон. Те не се уповаваха на Христовата смърт като на единствената богоприятна жертва за нашите грехове. Христос даде себе си: Той беше и първосвещеник и приносителна жертва (Евр. 7:26-28, 9:11-28), и предаде себе си (Евр. 10:7-12). Това предаване беше достатъчно да спаси всичките грешници, които го приемат и само на него се уповават. То прави обрязването или другите законни обреди ненужни. То избавя от зло чрез вяра, а не чрез делата на закона (Рим. 3:21-31). Да се направят и те задължителни в добавка на вярата в Христа ще рече да се отхвърли благодатта на евангелието (гл. 5:4), и да се въведе друго едно евангелие противно на истинното. Същото нещо става, когато правим задължително, като плод на вяра или изпитание на послушание, едно нещо, което Христос не е предписал. – Настоящия нечист свят¹, - настоящето лишо положение на работите в един свят, който слугува на Сатана като на свой бог (2Кор. 4:4). Грехът докарва окоянност. Светът е пълен с грях, и следователно е пълен със злощастия. Ако се съобразяваме с началата, правилата, и “обичаят” (Еф. 2:2) на света, ние попадаме под властта на греха; заради това Христовите ученици трябва да избягват това (Рим. 12:2). Виж. бел. на 1Йн. 2:15. Целта, с която Христос се предаде да бъде разпънат на кръст беше, за да ни избави от грях и от следствията му.

Ст. 6,7. Апостолът до толкова се учудва и тъжи за непостоянството на Галатийските християни, че той не изказва, както в други послания, благодарение за благодат дадена на тези на които пише, но изведнъж започва да ги мъмри, а най-повече учителите им, които ги съблазняват. – Чудя се. Имаше причина за чудене, понеже промяната беше толкова ненадейна, толкова голяма, толкова вредна, толкова противна на учението на апостолите, толкова несъобразна с цялото учение и духа на евангелието, и толкова противна на освещението дадено от Св. Дух в сърцата на истинните вярващи. Този начин на изразяване показва ревностно мъмрене, но изразява и отеческа нежност и тъга. – Така скоро, т.е., или след обръщението им, или като лъжливите им учители се бяха вмъкнали помежду им. Може да се говори и за едното и за другото. Юлий Цезар е писал, че галите “ревностно и усърдно предприемат война, но скоро се обезсърчават в бедствие, са непостоянни в решенията си, и лесно се подмамват да се изменят”. Но макар и да беше прочуто Галското племе с непостоянството си, тази готовност на Галатийските новообръщеннци да се отвърнат от истинното евангелие толкова малко се очакваше от апостола, че той се чуди и тъжи. – Преминавате. Времето на глагола показва, че променението, макар и да се е било захванало, не се е било още свършило, но е още следвало. Заради това, той се надява да го възпре, и да ги докара пак в истинния път, който те не са били съвсем забравили. Те напускаха Бога, Който ги беше повикал на спасение чрез Христовата благодат, и следваха друго евангелие вместо истинното, което те приеха от най-напред; те прегръщаха друга една наредба, която макар и да се наричаше евангелска от тези, които я проповядваха, не беше евангелие, понеже може да има само едно евангелие. – Неколцината². Той не иска да им каже имената. – Смущават. Думата се употребява както в Д.А. 15:24. “Те ви смущават мира, тикват ви в съмнение и затруднение, и въвеждат раздор и разпря помежду ви. Това те струват и поддържат, че те са най-истинните християни, а пък те се трудят да съборят действителното евангелие Христово”. Да заместим Христовата благодат, която действува върху сърцето чрез вяра, с външни обреди и церемонии (срав. с гл. 2:20,21, 3:2,14,26, 4:9-11, 5:4-6, 6:15), или да предполагаме, че такива обреди са нужни като средство чрез което само благодатта може да действа, ще рече да разрушим значението и силата на евангелието, да въведем друго евангелие, което не е евангелие.

Ст. 8,9. Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие³. Такова предположение е немислимо, но ако такова нещо може да се случи, проповедникът трябва без друго да се отхвърли. – Анатема (Цгр.)⁴. Думата тука не значи църковно отлъчване, понеже се казва за ангел. Виж. бел. на Рим. 9:3; 1Кор. 16:22. Ако даже и ангели биха станали проповедници на развалено и лъжливо евангелие като това, на което апостолът се противи, те ще попаднат под проклятието Божие. Ние не трябва да имаме никакво сношение с такъв проповедник (Пр. 19:27). Но това не ще каже, че можем да кълнем някого. Виж. бел. на 2Йн. 10,11. – Освен онова, което приехте, - понеже това, което от първо приехте беше чрез откровение Христово, и е чистата истина, която е неизбежно нужна за спасение. От тези чудни думи на апостола виждаме голямата опасност от размесване правдоподобно заблуждение с Божията истина, и колко страшна е отговорността на всички, които се намират да проповядват евангелието, да го проповядват наистина.

Ст. 10. Преди да стане християнин, той се стараел да угажда на човеци, но сега, като верен служител на Христос, и любител на душите на своите ближни, той трябва да се опълчи против тези, които изкривяват истината, и да бъде готов да навие на главата си незадоволството не само на своите и Христовите неприятели, но и на тези, които е обичал като свои духовни чада, умовете на които са били отвърнати от него и от учението за спасение, което той е проповядвал (гл. 4:16). Един верен проповедник не трябва да се бои от незадоволството на хората ако той иска да им направи добро и да угоди на Бога. Често пъти се случва че, ако действаме като Христови служители, ние не можем да угодим на хората.

Ст. 11-14. Не е човешко. По потеклото си евангелието не е човешко. Павел се запознава с него и го научи направо от Христа, когато Христос му се яви из пътя му за Дамаск, говори му с глас, и подействува върху сърцето му чрез силата на Духа си през времето на последващата му слепота. Св. Дух особенно му е открил истинното естество и значение на евангелието; и вероятно, това му е било съобщено в най-голям размер през времето на размишление и учение, което той прекарал в Арабия (ст. 17). Но Христос му се явил особенно за тази цел. Откровението, за което се говори тука не може да бъде еднакво с виденията, за които се споменава в 2Кор. 12:1-9; понеже 2Коринтяни е било писано в 57г. или 58г. след Р.Х., а четиринадесет години преди това ще бъде 44г. или 43г. след Христа, а пък Павел се похристиянчи в г. 37 или 36, и започна да проповядва след три години (ст. 18). Той се вижда да загатва за това особенно откровение в 1Кор. 11:23, 15:3; 1Сол. 4:15. Апостолът загатва за предишния си живот – като ревностен последовател на Еврейската религия и гонител на християните, добре познат на мнозина – като доказателство, че той се е похристиянчил чрез извънредна сила Божия (ст. 15). Ревността си за преданията на отците си той е мислил, а без съмнение и другите са мислили, че е ревност за Бога (Йн. 16:2; Д.А. 26:9-11). Според неговото мнение и мнението на другите, то беше и ревност за честа на отците му и на народа. Родолюбие е похвална добродетел, но никой не трябва под това име да жертвува истината, или да мисли, че почита бащите си когато се придържа о заблужденията им. Апостолът беше по-истински родолюбец, и по-истинно почиташе отците си, като се отрече от заблудителните предания на народа си нежели ако да беше се съгласил с народа си в ревностно поддържане на тези предания. Но чрез това той си нанесе омраза, укор, и най-върло гонение от страна на съотечествениците си. Тези, които последват примера му трябва да очакват да споделят това, което той е опитал. Кое е по-желателно, човешката или Божията благосклонност? Кое избирате вие? (ст. 10).

Ст. 15-17. Беше ме отделил⁵. Срав. с Рим. 1:1; Д.А. 13:2. Бог не прави нищо, което той от по-напред не е решил да направи. Павловото призвание да бъде апостол е станало прочее по Божие намерение, преди той да се роди. Срав. с Ер. 1:5; Ис. 49:1. Призванието беше по благодат, а не по достойнство, и беше свързано с проявлението на Христа в душата му, и със сърдечното му приемане на Христа като извор на благодат. – Плът и кръв, т.е., човек. Той не е искал поучение от никого, не е очаквал от никого опълномощение да проповядва Христа, понеже той беше изпратен за апостол, и беше приготвен както трябва за апостол, направо от Христа. – Арабия. Мнозина тълкуватели вярват, че тука се разбира вероятно Синайският полуостров, и че целта на отиването му там е била същата, с която Илия е ходил в тази страна, и Мойсей за дълго време е живял там (Из. 2:15; Д.А. 4:29,30; 3Цар. 19:8). Името Арабия се употребява твърде неопределено в стари писания. Юстин Мъченик включва Дамаск в Арабия; Ксенофон нарича Арабия зад-Евфратската страна. Не ще съмнение, че Павел е отишъл на някое разтояние от Дамаск. Колко време е стоял в тази тъй наречена страна не се знае; знае се само, че не е било повече от три години, и може да е било само една цяла година и част от две други. Колко от това време той е посветил на действителна работа, и колко е употребил в размишление, учение, и молитва, за да се приготви за бъдещата деятелност, не ни е казано, но е вероятно, че това време е било за Павел нещо като тригодишното другаруване на другите апостоли с Христа. Това предположение не ни разяснява защо Св. Писание не казва нищо за него.

Ст. 18. Три години (или в третата година) след призванието му да бъде апостол, той отишъл за първи път в Ерусалим, за да се срещне с Петър, който бил тогава там. Това той сторил, не защото е считал Петър по-горен на власт от него, защото такова признание нито той е направил, нито Петър е изисквал (виж. бел. на 1Пет. 5:1; 2Пет. 3:15), а заото е искал да се разговори с него като с християнин брат и сътрудник, когото е почитал и обичал. Какво приятно общение от любов и мислене тези 15 дни свиждане между двама такива мъже трябва да им са доставили! Кой не би желал да им чуеше разговора и молитвите? Времето е казано определено, за да се покаже, че Павел е седял в Ерусалим само за късо време. За Павловите посещения на Ерусалим, виж. бел. на гл. 271.

Ст. 19. Вероятно не е имало никого другиго от апостолите него време в Ерусалим. Върху въпроса дали Яков, който се споменава тука беше Яков синът Алфеев (Яков, Заведеевият син, не беше жив тогава: Д.А. 12:2), и следователно дали беше един от дванадесетте, или беше Яков, за когото се говори в Мт. 13:55 и другаде, който не бе един от дванадесетте, виж. бел. на Мт. 13:55 и Въведението на Якововото Послание. Образът на изражение, който се употребява тука е на гръцки същия както в Лк. 4:26,27, където Сарептянката не може да се разбере, че е една от Израилските вдовици, и Нееман Сириецът не се казва да е Израилски прокажен. Според това словонареждане Павел тука казва: “Не видях никого другиго от апостолите, но видях Якова, брата Господен”, който не беше един от дванадесетте апостоли. Гръцките Църковни Отци въобще различаваха този Яков от апостол Яков; и като не им се искаше да го считат за роден от Мария – след раждането на Исус, те си мислеха, че той е бил Йосифов син от някоя първа жена, и е живял като по-голям брат на Исус в семейството на Йосиф и Мария. Това може да е така, но няма никакво доказателство за него; то е просто предположение. Тука споменатият Яков, ако не е апостол Яков, се е почитал и уважавал и като “Господен брат” и по причина на превъзходния си характер. Той се вижда да е бил особен пастир на Християнското паство в Ерусалим; и в това си качество той е председателствувал на Събора, за който се говори в 15-та глава на Деянията.

Ст. 20. Павел прави това тържественно въззвание към Бога за истинността на каквото казва по-гора, понеже го счита важно, за да утвърди апостолската му власт. Доказателството е: “Жив е Бог, аз проповядвах евангелието за толкова време преди да се видя с някой апостол; и после, когато отидох да посетя петър, аз стоях толкова кратко време при него само да се запозная с него, а не да се поуча от него; и нямах случай да се срещна с някого другиго освен Яков, брата Господен; следователно, не съм признавал никого за мой учител или за по-горен по власт”.

Ст. 21-23. Думата “Сирийски” тука означава северните части на Сирия, които граничат с Киликия. – Киликийските страни. – Киликия беше една област, чиято столица беше Тарс. – Христовите църкви⁶, - които са съединени с Христа като свой Началник, и се основават на вяра в него. – Юдея. Юдея бе част на Палестина на юг от Самария. Думата Юдея за първи път се среща в Дан. 5:13, а изречението Юдейска област за първи път се употребява в Езд. 5:8. За нея се загатва и в Неем. 11:3. Това разпореждане на области се дължеше на разделението на Персийската държава в царуването на Дарий (срав. с Ест. 8:9 и Дан. 6:1), за което споменава Гръцкият историк Херодот. В апокрифните книги и в целия Нов Завет областта се нарича “Земя Юдейска”, или просто “Юдея”. След свалянето от престола на Архелай (виж. Мт. 2:22) в год. 6 след Р.Х., Юдея стана част от Римската област Сирия, и управителят й беше подчинен на Сирийския управител.

Ст. 24. И славеха Бога поради мене, - поради благодатта и силата Божия проявени в промяната, която стана в мене. Да стане лош човек добър, гонителят на Христовите ученици да се обърне в Негов ученик, това е повод за хваление на Бога, по причина на славната промяна на състоянието и съдбината на самия човек, и на промяната, която става във влиянието му върху другите. Истинните християни се радват, когато числото на спасените се уголемява; те се радват като гледат че и други отиват на небето заедно с тях. Какво поприще и каква съдбина имаше Павел! Какво влияние той е упражнил и ще продължава да упражнява до скончание века върху света! И ние трябва да славим Бога за него.

Назад | Съдържание | Напред