Глава 6.

¹ И видях, когато Агнето отвори един от седемте печата, и чух едно от четирите живи същества да казва като с глас от гръм: Дойди [и виж]!

² И видях, и ето бял кон; и яздещият на него имаше лък; и даде му се корона и той излезе побеждаващ и да победи.

³ И когато отвори втория печат, чух второто живо същество да казва: Дойди [и виж]!

⁴ и излезе друг кон, червен; и на яздещия на него се даде да вдигне мира от земята, тъй щото човеците да се избият един друг; и даде му се голяма сабя.

⁵ И когато отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: Дойди [и виж]! И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си.

⁶ И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.

⁷ И когато отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: Дойди [и виж]!

⁸ И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му; и даде им се власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове.

⁹ И когато отвори петия печат, видях под олтара душите на ония, които са били заклани за Божието слово и за свидетелството, * което опазиха.

¹⁰ И те викаха с висок глас, казвайки: До кога, Господарю свети и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?

¹¹ И на всеки от тях се даде по една бяла дреха; и рече им се да си почиват още малко време, докле се допълни числото и на съслужителите им и братята им, които щяха да бъдат убити като тях.

¹² И видях, когато отвори шестия печат, че стана голям трус: слънцето почерня като козиняво вретище, и цялата луна стана като кръв;

¹³ небесните звезди паднаха на земята, като когато смоковница, разклащана от силен вятър, мята неузрелите си смокини;

¹⁴ небето биде преместено като свитък, когато се свива; и всички планини и острови се вдигнаха от местата си.

¹⁵ И земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните, всеки роб и всеки свободен се скриха в пещерите и между скалите на планините;

¹⁶ и казват на планините и на скалите: Паднете върху нас и скрийте ни от лицето на седящия на престола и от гнева на Агнето;

¹⁷ Защото е дошъл великият ден на Неговия гняв; и кой може да устои?
 

Ст. 1. Глас от гръм: Дойди [и виж], - глас великолепен, величествен, и повелителен, отправен на Йоан, ако думите “и виж” са подлинни. Но те са съмнителни. В повечето от старите ръкописи, тука, както и в 3-и, 5-и, и 7-и ст., ги няма; и най-добрите критически издания на Гръцкият текст ги изоставят. Ако тези думи не са подлинни, трябва вероятно да разберем, че гласът е отправен, не на Йоана, но на ездците на четирите коне, които излизат един след друг. Гърмежът на гласът отговаря на величието на случаят.

Ст. 2. Бял кон, - както прилича на величеството на Сионския Цар. Без съмнение това представлява началото и успешното напредване на евангелската наредба. Срав. с гл. 19:11-16.

Ст. 3,4. Явно е, че това е знак на война. Успехът на християнството ще се придружи от кръвопролитни борби, не защото Христос иска това – защото Той е Княз на Мирът, и царството Му е царство на любов – но защото хората са лоши. За това ще има войни заедно с напредването на евангелието; но те ще бъдат преодолени, и ще спомогнат за успеха му.

Ст. 5,6. Символът на глад. Червен изразява тъга и плач. – Везни⁴⁰⁴. Виж. Ез. 4:16. Този, който язди черният кон внимателно мери всичко, което служи за храна на хората, по причина на оскъдието й. Пшеничната мярка, която се споменава тука (хойникс, нещо около една ока) е било това, което обикновенно се давало на ден за храна на един човек. Омир казва, че така било в негово време. Един динар се плащало обикновенно за една надница. Човек, следователно, едва може да изкара препитание за себе си, и нищо за фамилията си, понеже храната е била много по-скъпа от обикновенната си цена. – Дървеното масло и виното не повреждай, - защото животът може да зависи от тях; те ще бъдат много потребни.

Ст. 7,8. Цветът на този кон представлява болест и разтление. Този, който язди е олицетворение на Смърт. Подире му иде Ад, т.е., гробът или мястото на умрелите. Образът представлява ужасно разрушение на живот от “четирите лоши съдби” споменати в Ез. 14:21. В това изброяване морът се нарича смърт, защото жертвите му са обикновенно много по-многобройни след война и глад, отколкото жертвите, които погиват от сабя и глад. Диви зверове се умножават и опустошават тази земя, която е лишена от жители, и на която жителите са се намалили на брой. – Четвъртата част. Това може да значи само значителна част. По-обикновенно изражение е една трета част (гл. 8:7-12, 9:15, и др.).

Ст. 9-11. Това е видение на кръвопролитни гонения, и на въззванието, което мъчениците отправят към Божията правда да отмъсти на гонителите. Душите, които призовават отмъщение не са прославените духове на мъчениците; защото те, като Стефан, когато го убивали с камъни, и като Исус, когато Го разпъвали (Д.А. 7:60; Лк. 23:34), се молят на Бога да прости техните убийци. Но те са души или живот отъждественни с кръвта (Бит. 9:4), който, като са се събирали под олтарът на жертвата (Лев. 4:7), викат до Бога за наказание като Авелевата кръв на земята (Бит. 4:10). Бог не забравя мъчениците. Когато му дойде времето, Той ще отмъсти на гонителите според както им се пада. Те сега носят “бяло облекло”, което е облекло на припознатата и прославена правда; и след “малкото време” (сравнително с безконечната слава: Рим. 8:18) през, което братята им, които са още живи или които ще живеят на земята също така ще страдат от гонение, те ще видят оправданието, което Бог ще им даде за всичките им страдания. През това време те “почиват”, защото даже и сега са блаженни тези, които умират така в Господа (гл. 14:13). Бог знае времето кога да отмъсти за своите избранни “скоро” (Лк. 18:7,8); то може да ни се види много забавено, но то наверно ще дойде.

Ст. 12-17. Изображението тука е до немай-къде ужасно. Такива природни вълнение се употребяват от Старо-Заветните поети и пророци, за да изкажат велики нравственни и политически вълнения и преврати. Исая така изобразява падането на Вавилон (Ис. 13:9-13, 14:4-17), присъдите върху Идумея (Ис. 34:4,5), и Божиите действия спрямо Тир и Израил (Ис. 23:11, 24:19-23). Така в пророчествата си пишат Езекил за Египет (Ез. 32:7,8), Амос за Израил (Ам. 8:8,9), и Йоил в предсказанието си за наказания върху Израил, и за изливането на Духът, което се испълнило в Денят на Петдесетница (Й-л 2:10,11,30,31; Д.А. 2:16-21). Неопровержимо е, че същото изображение, което се употребява тука се намира в гореприведените места, за да изрази по един впечатлителен начин големи беди в историята на народите. Не може да има съмнение, прочее, че такава е целта (даже ако и да не е крайната и най-високата цел) и на описанието, които се дава във връзка с разпечатването на шестия печат.

Истина е, че също така, че Исус е употребил подобно изображение първоначално относно разрушението на Ерусалим, макар и без съмнение това да се отнасяло за по-голямото съкрушение, на което това събитие е служило като образ (Мт. 24:29). Не сме съгласни, обаче, с тези, които отнасят този шести печат особенно за разрушението на Ерусалим; защото ни се вижда по-вероятно, че Книгата на Откровението е била писана след това събитие. Виж. Въведение, стр. 448. Нито сме на мнение, че всичките тези чудни откровения в тази глава и в някои от следващите глави са били дадени на Йоан като че съвършенно ще се изпълнят вътре в две или три или най-много пет години от времето, когато той е писал, ако приемем, че е писал в царуването на Нерон. Освен това, колкото ужасно и да е било сбъдването върху евреите на клетвата, “Неговата кръв на нас да бъде и на чадата наши” (Мт. 27:25), няма никакво свидетелство, че по времето на разрушението на Ерусалим те са признавали страданията и кланията си като Божие наказание за разпъването на Исус, или че те са викали за убежище от “гневът на Агнето”. Напротив, повечето евреи, които преживяли разрушението на Ерусалим са били неумолими ненавистници и противници на Християнството. Виж. бел. на гл. 2:9.

Класовете изброени в ст. 15, включват всичките врагове Божии, които отритват любезното му призование в евангелието. Никакво величие на чин или сила не може да ги избави. Те по-искат канарите и планините да ги смажат нежели да се срещнат с Този, който иде страшно облечен с правда, според както се описва в 2Сол. 1:7-9 и Отк. 20:11. Те го припознават за някогашно Агне Божие, което сега не е вече Спасител, но праведен Съдия. Изображението е превъзходно пригодно на Христовото идване в последния ден. Наистина много от това може да се приспособи (понеже подобно изображение се употребява и от Старо-Заветните пророци: виж. по-горе) на такива големи и ужасни съкрушения, които може да се считат образни или прилични на Последният Съд. Нищо няма в употребеният тука език, което би мгло да определи на кое особенно събитие това може да се приспособи.

Тази картина на войни, глад, и големи преврати и съкрушения в човешките дела се е сбъднала във всеки век откакто Християнството е започнало да се проповядва из светът. Предсказано е, че това ще следва така до когато евангелието до толкова ще напредне щото ще даде мир и свобода и щастие на хората, а след това ще настане ново вероотстъпление и нови борби и наказания (гл. 20), когато това, което шестият печат представлява ще се напълно осъществи. Но в това видение (в гл. 6), се описват изобщо само външните условия, под които завоеванията стават; а в гл. 7, ни се дава, като епизод, изображение на духовни и вечни следствия, които се представят преди да се дадът под седмият печат по-подробни представления на това, което ще се случи на земята. Това представление се съгласува с представлението на нашия Господ в Мт. гл. 24. Той ще дойде и ще поднови всичко; но, като Него, и Църквата трябва да си има своят Витлеем, своят Назарет, своята Гетсиманска градина, и своята Голгота. Ангелската песен за “мир и благоволение на човеците” била последвана от ужасният вик, “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”. И църквата, като гледа че нейната надежда за бърза победа над всичко зло не се осъществява за толкова дълго време, че светът е пълен с бедствия поради нечестието на хората, и че дълги векове от гонение се изминават полека, често пъти вика натъжено, “До кога, о Господи?”. Но след кръстът и гробът дохожда утрото на възкресението и славата на възнесението. Враговете на Агнето най-после погиват под ужасните наказания на оная правда, чиято присъда те не искат да отметнат чрез покаяние; а Той води своите изкупени в зелените пасища и покрай тихите води, където ще им бъде Пастир “за всегда”.

За да не объркаме този, който чете нашето тълкувание, ние даваме отделно и други мнения на разни тълкуватели за шестте печата.

До 16-и век, до колкото знаем, тълкувателите, с някои разлики в подробностите, са тълкували първият печат така, както и ние го тълкуваме. Те понякога са грешили в тълкуванието на някои части от изображението. Например, Викторин в края на трети век е изтълкувал белият кон да значи особенно проповядването на словото. Макар и да е твърде важно, проповядването е само едно от действията, чрез които Христос в Евангелието кара човеците да му станат раби и побеждава силата на злото. Белият кон трябва да се счита само като част от изображението, което подобава на вървежът на един славен цар. В последните три или четири столетия нови мнения са били изказани. Някои мислят, че всичките представления под шестте печата принадлежат на неприятели на Христовото Царство; а някои казват, че те всички означават това, което се касае до народи. Следователно, срещаме тълкувания като следващите: Между Немците, Ветстайн тълкува първият печат, че означава Артабана, цар на Партяните, който изклал много евреи във Вавилон. Хердер отнася този печат на Арета, Арабския цар, който победил Ирод в една кръвопролитна битка. Витринг го разбира да значи мирното и цветущо състояние на църквата през 150 години, от царуването на Нерва (97г. след Р.Х.) до царуването на Деций. Бенгел и други някои го отдават на император Калигула или Траян. Хенгстенберг го приспособява на Христа като Съдия и погубител на враговете Му. Ланге изказва мнение, което ни се вижда да е най-верно; но Крейвън, издателят на Американското издание на Лангевото тълкувание на Откровението, повдига въпросът дали (ако както той мисли, изображението трябва да се счита, че представлява някоя сила противна на Христа) то не означава човешка култура или наука воюваща против евангелието. Между Англичаните и Американците, Мид, Елиот, и Барнс виждат в изображението на първият печат представление на мирното цветущо състояние на Римската държава, когато външните й неприятели се бояли от нея, през разните царувания на императори след Домициян. Епископ Нютан го отнася на Веспасиян и Тит, който съсипа Ерусалим. Друг един тълкувател, на име Лорд, го тълкува да значи учителите на Чисто Християнство. Нито едно от тези мнения не ни се струва да почива на здрава основа.

Ние говорихме в V. на Въведението (За тълкуванието на Откровението) за някои тълкуватели, които мислят, че Откровението излага последователно историята на Църквата. Тези тълкуватели приспособяват печатите на особенни последователни събития или периоди в историята. Най-уважаеми представители на този клас тълкуватели са, според нас, Елиот и Барнс. Тези двама тълкуватели са повечето съгласни в тълкуванието си на шестте печата. Те приспособяват първият печат (виж. по-горе) на периодът в Римската история, който се простира от год. 96 след Р.Х., до г. 184, и който беше период на мир и благоденствие в държавата, макар, че християните претърпяха доста гонения през повечето време. Те приспособяват вторият печат на периодът от г. 185 след Р.Х. до г. 284, през което време държавата се е вълнувала от външни и вътрешни войни. Третият печат те приспособяват на един период, който, според тяхното изчисление, започва от г. 217 след Р.Х. (когато голямо притеснение настанало по причина на Каракаловият указ за прекалени даждия); но кога се свършва този период, те не казват. Този период влиза (отчасти, ако не напълно) в периодът, който се отдава на третият печат. Периодът на четвъртият печат се простира от г. 248 след Р.Х., до г. 268, който те считат за период на особенно опустошение от войни, глад, и мор. Диоклетияновите гонения от г. 303 до г. 312 след. Р.Х. те наричат “Епоха на Мъчениците”, и ги считат за сбъдване на петият печат. Елиот тълкува шестият печат да означава политическо-религиозният преврат във времето на Константин, 323 г. след Р.Х. Барнс приспособява този печат на периода, който дохожда след периода на гоненията, и се простира от г. 312 след. Р.Х., до г. 418. Епископ Нютан и други някои се съгласяват с мнението на Елиот и Барнс, че шестият печат означава поражението на поганските сили, и окончателното им унищожение като противници на Християнството. Коккей го тълкува да означава войните на Император Фредерик против Немските Князе, и другите кръвопролитни войни в Европа (в 16-и век), които са настанали след началото на Религиозното Преобразование. Кънингам, Лорд, и някои други мислят, че това се е сбъднало в ужасните страдания през времето на Френската Революция в края на 18-и век, и във войните през първите петнадесет години на 19-и век.

Възражението против считането символите на печатите, че са назначени да означават последователни особенни събития или исторически периоди е, първо, че не намираме никаква загадка или каквото и да е свидетелство в езика, че такова значение им се отдава; и, второ, че числото на събитията или епохите, на които печатите, от вторият до петият, могат лесно да се приспособят е толкова голямо, че твърде е лесно за един тълкувател да ги тълкува както си ще. Същото е истина и за шестият печат, ако не обърнем прилично внимание на това, което се казва относно страхът на хората “от гневът на Агнето”

Назад | Съдържание | Напред