Глава 6.

¹ Поради това, нека оставим първоначалното учение за Христа и нека се стремим към съвършенство, без да полагаме изново за основа покаяние от мъртви дела, вяра в Бога,

² учение за кръщения, за ръкополагане, за възкресяване на мъртви и за вечен съд.

³ И това ще сторим, ако Бог позволи.

⁴ Защото за тия, които веднъж са били просветени, и са вкусили от небесния дар, и са станали причастници на Светия Дух

⁵ и са вкусили, колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век,

⁶ а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват.

⁷ Защото земята, която се е поила от дъжда, що пада често на нея, и която ражда трева полезна на тия, за които се и обработва, получава благословение от Бога;

⁸ но ако ражда тръни и репеи, отхвърля се; тя скоро ще се прокълне, и сетнината й е да се изгори.

⁹ Обаче, ако и да говорим така, надяваме се от вас, възлюбени, за нещо по-добро, нещо, което води към спасението.

¹⁰ Защото Бог не е неправеден, та да забрави това, което извършихте и любовта, която показахте към Неговото име, като послужихте и още служите на светиите.

¹¹ И желаем всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата до край;

¹² да не бъдете лениви, но да подражавате ония, които чрез вяра и устояване наследяват обещаните благословения.

¹³ Защото, когато Бог даваше обещание на Авраама, понеже нямаше никого по-голям, в когото да се закълне, закле се в Себе Си, казвайки:

¹⁴ "Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа".

¹⁵ И така, Авраам, като устоя, получи обещаното.

¹⁶ Защото както, човеците се кълнат в някого по-голям от тях, и клетвата, дадена в потвърждение на думата, туря край на всеки спор между тях,

¹⁷ така и Бог, като искаше да покаже по-пълно на наследниците на обещанието, че намерението Му е неизменимо, си послужи с клетва,

¹⁸ така щото чрез две неизменими неща, в които не е възможно за Бога да лъже, да имаме голямо насърчение ние, които сме прибягнали да се държим за поставената пред нас надежда;

¹⁹ която имаме за душата като здрава и непоколебима котва, която прониква в това, което е отвътре завесата;

²⁰ гдето Исус като предтеча влезе за нас, и стана първосвещеник до века според Мелхиседековия чин.
 

Ст. 1. Нека оставим първоначалното учение за Христа и нека се стремим към съвършенство, и пр. Христовото евангелие има за свои основни начала толкова прости учения, щото едно дете даже може да ги разбере достатъчно, за да се спаси. Например, нищо не може да бъде по-просто от това исказване на великата, основна истина на евангелието, че “Бог толкова възлюби света, че даде своя единороден Син, за да не погине никой, който вярва в Него, на да има живот вечен”. Но същото това учение Христово е толкова дълбоко и толкова обширно свързано, че най-напредналият християнин не може да каже, че на този свет той го е напълно разбрал. За това, наша длъжност е всякога да се поучаваме на истината, и всякога да напредваме в опитността на силата й. И истина е, че тези, които се задоволяват да научат само първите начала, и не се стараят да напредват в знание и опитност, стават небрежни и отиват назад. Същите неща, повторени много пъти без някоя по-дълбока прозорливост или чувство, отколкото човек е опитал по-преди, стават безвкусни, и престават да имат влияние върху него. Както този, който е научил а, б, в, не може никога да се задоволи или ползува ако рече просто да повтаря а,б,в, ден след ден и месец след месец, тъй и този, който научава а-бе-вето на християнството, и следва да го повтаря през целия си живот, загубва охотата си, и престава да расте духовно. Всеки християнин трябва да се стреми към съвършенство, и да расте колкото е възможно по-скоро. В това отношение, тези евреи християни са били крайно недостатъчни.

В този и в следващите стихове няколко от тези първоначални учения се споменават: (1) Покаяние от мъртви дела. Мъртви дела се наричат дела извършени от този, който няма духовен живот. Всички дела извършени без истинна вяра в Христа са мъртви дела. Евреите особенно са били предадени на тези мъртви дела, и се осланяли на обреди и церемонии, вместо да се осланят на Христа. Заради това, учението, че делата на един човек не могат никога да го спасят, и че той трябва да се покае и да се отвърне от всички такива надежди, е било едно от простите и основни учения на евангелието; (2) Вяра в Бога. Това е допълнение на предишното; учението на вяра в Бога, а не в някое друго същество, или в някое наше или чуждо дело, е а-бе-вето на спасението; (3) Учението за кръщенията. Кръщение е външно действие, което означава вътрешно измиване от грях, очищение което Св. Дух извършва. От християните се изисквало да се кръщават; но учението за кръщението, т.е., учението, че омиване с вода е само външен знак на вътрешно дело, и не е действителен очистител на човека, беше едно от най-простите Християнски учения, които няма нужда да се повтаря и разисква всякога. Но даже и до днес е нужно да се предупреждават някои християни постоянно, за да не би да се уповават на кръщението за очищение и спасение; (4) Възлагането на ръце. Възлагането на ръце понякога е означавало отреждане на някаква служба (Д.А. 6:6). Понякога е означавало благославение, както, например, когато Яков възложил ръцете си на Йосифовите синове (Бит. 48:14), и когато Христос благословил малките деца. То се е употребявало и за изцеление на болни (Д.А. 28:8) С възлагане на ръцете са се давали и особенните дарове на Св. Дух (Д.А. 8:18). Това обикновенно е ставало след кръщението; и вероятно за него се загатва тука. Относно учението за възлагане на ръце, макар че ние, може би, не виждаме нещо в него, което би трябвало да занимава за дълго време вниманието на едновременните християни, може да е имало някои неща свързани с него, които са изисквали доста внимание, а най-вече понеже то е било начинът, по който особенни чудотворни дарове на духа са били давани; (5) Възкресението на мъртвите. Няма по-важно Християнско учение от това. Павел казва (1Кор. 15:12-14), че ако няма възкресение вярата на християнина е празна. Между евреите учението за възкресението е обемало всичкото учение за бъдещ живот. Садукеите поддържали, че няма възкресение, нито ангели, нито духове (Мк. 12:18). Този въпрос много се разисквал (Д.А. 23:6-10). Възкресението на Исус от мъртвите било едно от първите неща, които апостолите проповядвали където и да отивали (Д.А. 17:31,32), и то е било основно учение; (6) Вечният съд. И това е основно начало на евангелието. Христос го е разяснил много ясно (Мт. 25:31-46), и Новия Завет постоянно набляга на него.

Ст. 3. И това ще сторим, т.е., ще вървим към съвършенство, както в ст. 1. – Ако Бог позволи. Това не ще рече, че Бог може да не рачи да напредваме в съвършенство; то просто признава, че сме зависими, като да бе казал, ако Бог ни даде благодат.

Ст. 4-8. Защото …. невъзможно е, и пр. Връзката между тези стихове и трите предишни стиха се вижда да е, че писателят, като загатва за тези, които били отпаднали (т.е., били се върнали в Юдейството, и следователно били разпънали Христа отново като се присъединили с тези, които Го били отхвърлили и разпънали), съветва да не се трудят много да ги повърнат втори път, но да ги оставят на присъдата, която заслужават. Ако това мнение е право, цялото място може да се изкаже с други думи и съкрати така: “Нека не продължаваме да разискваме и повтаряме тези прости начала (като, че се надяваме да върнем втори път в християнството тези, които са отпаднали), понеже напразно се надяваме да ги обновим пак с покаяние чрез тези старания”. По този начин ние получаваме най-естественното значение на думата защото в началото на ст. 4, и на действителния глагол обновят, на гръцки, в ст. 6, където той значи, че не могат да се възвърнат с нашите старания. Срав. с Як. 5:20, “Който е обърнал грешния, и пр.”.

Като приемаме това мнение, не трябва да разберем, че писателят казва, че е съвършенно невъзможно за един вероотстъпник да се възвърне. Явно е, също така, че той не зачеква, даже косвенно, теоретическия въпрос дали истинен християнин може да отпадне от благодат. Той просто казва, че с постоянно повтаряне на първоначалните истини на евангелието е безполезно да се надяваме да възвърнем тези, които са напуснали християнството.

Забележка. В малката Българска Библия, от 1891-годишното издание, думите “и от силата на бъдещият век”³²⁹ бяха по неволна погрешка изоставени на края на ст. 5.

Ст. 9. А заради вас възлюблени, и пр. (Цгр.)³³⁰. Тука писателят се обръща от мрачната картина на отчаяние относно такива вероотстъпници на картина от надежда; читателите му, макар и да са слаби и изкушавани, не са още отпаднали така, и те още показват белези от нов живот. Той с радост признава в тях плодовете на Духа; тука той показва своя нежен Християнски интерес в тях. Такова съчувствително уценение и доброволно похваление на всичко, което е добро е еднакво силно с изобличението да стресне християните. Вижте същия начин на поведение в Посланията до Седемте Църкви (Отк. гл. 2 и 3). – Ако и да говорим така, т.е., ако и да употребяваме такъв прост и страшен език за предупреждение. – Нещо по-добро, нещо благонадежно, а не отчайващо. – Което води към спасението. Произвеждането на тръни и бодили придружава проклятие и разрушение; произвеждането на добър плод придружава благословение; а нещата които придружават спасение са плодовете, които показват, че който има тези плодове е в пътя на спасение.

Ст. 10. Защото Бог не е неправеден, та да забрави, и пр. Това не ще рече, че Бог е длъжен да награди християните за заслугите на добрите им дела; но то показва, че Той ще бъде противен на Себе Си ако рече да презре тези дела на самоотвержение, чрез които християните изявяват любовта си към името Му. Понеже Той е обявил, че ще почита тези, които Го почитат, и понеже Христос казва, че нито даже даването на чаша студена вода в името на един ученик ще изгуби наградата си, то Бог, ако не изпълни тези обещания, а презре такива дела на любов, с това ще наруши думата Си; а това ще бъде неправда. – Това, което извършихте и любовта, която показахте към Неговото име. Тази любов те показали в служението си на светиите, неговите избрани. Чувствата ни към Бога се познават от обходата ни към людете Му. Виж. Мт. 25:35-46. По какъв начин те са служили, не знаем. Може да са приемали у дома си и да са хранели бедни вярващи, или да са наглеждали християни чужденци. Някои са помислили, че понеже Ерусалимската църква била бедна (Рим. 15:26), членовете й не биха могли да послужат твърде много на нуждите на бедните, и че следователно ние имаме право да предположим, че това Послание не е било отправено до тази църква. Но бедните имат толкова начини, по които могат да служат на бедните щото на това не трябва да се обръща голямо внимание. Освен това, Ерусалим беше мястото където най-много се е изисквало от християните да бъдат гостоприемни, понеже там е бил източникът и средоточието на евангелското влияние, и там вярващи често са ходели.

Ст. 11. И желаем всеки, и пр. Писателят дълбоко и любезно се грижи за тях; и главният предмет на желанието му тука е щото те да покажат толкова голямо прилежание или усърдие, за да достигнат пълно уверение в Християнската си надежда колкото са показали в служение на светиите. Той не иска да ги увещава да следват да правят тъй добре както до тогава били правили, понеже на други места в Посланието той показва, че те са били доста слаби (гл. 5:12-14). Но той ги увещава да правят така добре във всичко както са правили в някои неща, като, например, в служение на светиите. – За пълна увереност в надеждата. Явно е, че надеждата им не била постоянна, добре затвърдена, както надеждата на християните трябва да бъде; те, или поне някои от тях, се колебаели между Юдеизъм и Християнство.

Ст. 12. Да не бъдете лениви, но да подражавате, и пр. Ленността е начало на всяко назадничавание. Както “талантът на труда” е най-добрият талант във физическия и умствения свят, така и благодатта да се стараем, да бдим, да се молим, да постоянствуваме, да не се колебаем е най-добра благодат. За да ги насърчи, той им посочва примера на тези, които са дълготърпели до край, и им показва, че обещанията се наследват с непоклатена вяра и неотпадащо търпение. През толкова години на очакване Авраам не се поколеба; и големината на заплатата му беше съразмерна с тежестта на изпитанията му. Така е било и с Мойсей, и Исус Навин, и Давид, и мнозина други. – Обещанията³³¹ които ще бъдат наследени са повече от достатъчни да преодолеят над всичките изпитни, които можем да изпитаме (Рим. 8:18).

Ст. 13. Писателят сега привлича вниманието на читателите си върху, основата на надеждата им и твърдостта й, - обещанието и клетвата на Бога. Относно Божията клетва виж. гл. 4:3, и бел. Да утвърдиш нещо с клетва ще рече да го сравниш и изравниш с това, което е най-верно. Жив е Господ беше форма често употребявана в Стария Завет, което ще рече “тъй верно както, че Господ живее”. Ако Господ желае да удостовери едно обещание с най-сигурното нещо, нищо не може да бъде тъй утвърдено или здраво както Той сам; защото слънцето, луната, и звездите ще се променят, но той ще си остане същия. Ангели, началства, и власти са просто негови създания, а той е непроменяемия Създател.

Ст. 14. С благословение ще те благословя, и пр. (Цгр.)³³². У евреите това се считаше за изразително утвърждение, равнозначно на “наверно” или “изобилно ще те благословя”.

Ст. 15. С дълготърпението (Цгр.)³³³. Разказът за Авраам ни показва с какво търпение и вяра той чакал да се изпълни обещанието, че той ще добие семе, в което всичките родове на земята ще се благословят. Той не се съмнявал когато повечето хора биха се съмнявали, - когато даже Захария се съмнявал по причина на своята възраст и на възрастта на жена си. Още по-забележителна била вярата му когато той не се подвоумил да пресече повидимому изпълнението на обещанието като принесъл за жертва Исаак. Вярата и търпението му били наградени; той получил изпълнението на обещанието, до колкото можал да види, в Исаак, в чието отърваване от смърт то се особенно изпълнило, и в чието потомство светът е щял да се благослови. Това не е несъвместимо с гл. 11:39, където Авраам е включен между тези, които са умрели във вяра без да приемат обещанието. Разбира се, той не приел цялото обещание, което би изисквало от него да живее 1,500 години – до идването на Христа; но той приел началото на изпълнението в Исаак. Не трябва да свързваме Авраамовото търпеливо чакане с това само обещание и клетва, като че ли е чакал за изпълнението му; другояче, всичките му по-предишни години от чакане и изпитание биха останали незачитани. Напротив, той е търпеливо чакал най-повече преди това. Писателят просто показва две неща – Авраамовото търпеливо чакане, и Божието потвърждение на обещанието си с клетва. Той не иска да каже, че всичкото Авраамово чакане е било след споменатата клетва.

Ст. 16. Човеците се кълнат в някого по-голям от тях. По-големият тука означава вероятно Бога. – И клетвата, дадена в потвърждение на думата, туря край на всеки спор между тях. Било е обичай у евреите, както и у много други народи, да решават разпри като изисквали тържественна клетва от едната страна, че искът им, заявленията им, и д.т. са истинни; и понеже се предполагало, че човек не би дръзнал да лъже под клетва, това е туряло края на разпрята. Косвенно, това оправдава обичаят на тържественно заклеване в подобни случаи, защото като споменава за обичаят, писателят казва, че и Бог, за да утвърди по-силно вярата на хората в обещанието му, се съобразява с техния обичай, и се заклева.

Ст. 17. Така и Бог, като искаше да покаже по-пълно³³⁴, и пр. Божията клетва е милостива снисходителност към обичаите на хората, за да се уверят по-пълно поради слабата си вяра; но от Божия страна няма нужда от клетва, защото Бог не може да лъже, неговата верност не се променя. Да покаже. Това изречение разяснява каква е била клетвата, - не да направи обещанието верно, но да покаже, че е верно. – Наследниците на обещанието. Бог подтвърдил обещанието си с клетва, за да увери тя всички вярващи, а не само Авраам; и тя и до сега прави същото за всички християни.

Ст. 18. Две неизменими неща, т.е., Божието обещание и клетва. Клетвата му, “Жив съм аз”, го прави тъй верно както е съществуването му; тъй щото можем да кажем, че двете неизменими неща са Божието слово и Божието съществуване. – Не е възможно за Бога да лъже, - то противоречи на нравственното му естество, и също така невъзможно както е някое противоречие в математиката. – Голямо насърчение³³⁵, - насърчение в Християнското ни поприще. – Поставената пред нас надежда³³⁶, - спасение, - небе. В надтичвания или надпреварвания наградата се е посочвала на края на попрището, за да поощрява тези, които са се надтичвали. Такава награда очаква вярващите в Християнското поприще, и тя е предлежаща надежда. Виж. гл. 12:1.

Ст. 19. За душата …. котва, която прониква …. вътре завесата. Един кораб може да се вардаля из вълните; но когато е заловен за котва, която се държи здраво за невидимата земя долу във водата, той не се бои. Така и християнинът може да се люшка из бурното житейско море; но душата му е заловена за котва, която се държи за неподвижните действителности на невидимия свят. Както земята се простира надалеч под морето, и доставя на корабите сигурно място за стоене на котва, така и надеждата за небето подпира бурния живот на християнина, - той се държи като с котва за света, който търси и където желае да отиде. Най-вътрешното на завесата³³⁷. Това за което се държат надеждите на истинния християнин е небето; той се държи за него макар и да е скрито като със завеса от смъртните му очи, както светая светих е била покрита със завеса.

Ст. 20. Предтеча. Предтеча е този, който известява, че някой друг идва. Това е за нас голямо насърчение. Ако предтечата е влязъл, то и ние ще влезем ако постоянствуваме в попрището си. – Първосвещеник до века според Мелхиседековия чин. Този, който е влязъл в светая светих е Исус, нашият Първосвещеник, който чрез умилостивението си е направил влизането ни там възможно. Тук писателят се връща на предмета, от който се беше отклонил в гл. 5:11 – Христовото свещеничество, означено от Мелхиседековото свещеничество.

Назад | Съдържание | Напред