² (А възлязох по откровение). И изложих пред братята благовестието, което проповядвам между езичниците, но частно пред по-именитите от тях, да не би напразно да тичам или да съм тичал.

³ Но даже Тит, който бе с мене, ако и да беше грък, не бе принуден да се обреже;

⁴ и то поради лъжебратята, които бяха се вмъкнали да съгледват свободата, която имаме в Христа Исуса, за да ни поробят;

⁵ на които, ни за час не отстъпихме да им се покорим, за да пребъде с вас истината на благовестието.

⁶ А тия, които се считаха за нещо, (каквито и да са били, на мене е все едно; Бог не гледа на лицето на човека), - тия именити, казвам, не прибавиха нищо повече на моето учение;

⁷ а напротив, когато видяха, че на мене беше поверено да проповядвам благовестието между необрязаните, както на Петра между обрязаните,

⁸ (защото, който подействува в Петра за апостолство между обрязаните, подействува и в мене за апостолство между езичниците),

⁹ и когато познаха дадената на мене благодат, то Яков, Кифа и Иоан, които се считаха за стълбове, дадоха десници на общение на мене и на Варнава, за да идем ние между езичниците, а те между обрязаните.

¹⁰ Искаха само да помним сиромасите, - което също нещо и ревностно желаех да върша.

¹¹ А когато Кифа дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил.

¹² Понеже, преди да дойдеха някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, оттегли се и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните.

¹³ И заедно с него лицемерствуваха и другите юдеи, така щото и Варнава се увлече от лицемерието им.

¹⁴ Но, като видях, че не постъпват право по истината на благовестието, рекох на Кифа пред всичките: Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не като юдеите, как принуждаваш езичниците да живеят като юдеите?

¹⁵ Ние, които сме по природа юдеи, а не грешници от езичниците,

¹⁶ като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа, - и ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар.

¹⁷ Но, когато искахме да се оправдаем чрез Христа, ако и ние сме се намерили грешни, то Христос на греха ли е служител? Да не бъде!

¹⁸ Защото, ако градя изново онова, което съм развалил, показвам себе си престъпник.

¹⁹ Защото аз чрез закона умрях спрямо закона, за да живея за Бога.

²⁰ Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.

²¹ Не осуетявам Божията благодат; обаче, ако правдата се придобива чрез закона, тогава Христос е умрял напразно.

Ст. 1,2. Апостолът продължава доказателството си, и показва колко време се било изминало преди да е имал свиждане с някой апостол. Времето, за което той загатва тука започва от призванието му да бъде апостол, а не от времето на посещението споменато в гл. 1:18. Онова посещение било в третата година, а това в четиринадесетата, след като започнал да проповядва евангелието. Това тълкувание е естествено; и то най-добре примирява хронологическите загатвания в Посланията и Деянията. Ако разберем тъй работата, това посещение съвпада с посещението отбелязано в Деяния 15, когато Съборът е бил проведен в 50г. или в началото на 51г. след Р.Х. това беше действително Павловото трето посещение; но той тука не споменава нищо за второто посещение, отбелязано от Лука в Д.А. 11:30, което е било в 45г. след Р.Х., понеже целта на това посещение беше просто да занесе милостиня на старейшините на страдащата Ерусалимска църква, и тогава той не видял никой апостол. Яков, Заведеевият син, вероятно е бил убит преди това посещение, и Петър се вижда да се е криел, за да не падне в ръцете на Ирод, а другите апостоли са били вероятно разпилени (Д.А. 12:1-4). Целта на Павел тука е да покаже отношенията си с апостолите; заради това той споменава само това, което се касае до тоя предмет. Следователно, той тука загатва само за частните отношения, които е имал с тях, като не казва нищо за Събора. Лука, който има друга цел пред вид, разказва случките, които се отнасят до общата история на църквата, и не говори нищо за личните работи, които Павел намира случай да разкаже тука. – Варнава. Виж. Д.А. 11:22-24, 12:25, 13:46-50, 14:12-28, 15:2,35-39. – Тит. Виж. Въведение на Посланието към Тит. – По откровение. Лука дава една външна обща причина (Д.А. 15:2) за отиването му; освен това, Павел е имал особенна причина поради откровение, което Христос му направил, за което е нямало нужда да говори на другите в Антиохия, но което той изказва тука понеже усилва доказателството му. Също така и Петър бил убеден от едно видение и от пратениците на Корнилий да отиде в Кесария (Д.А. 10:17-20). Павел обявил какво учение той учел между езичниците, в частно свиждане със знаменитите мъже между християните, особено Яков, Петър, и Йоан (ст. 9). Вижда се, че не е имало други апостоли в Ерусалим. Той направил това, за да не би трудът му да отиде напразно по причина на нямане съгласие между проповедниците на евангелието.

Ст. 3-5. Някои новопокръстени фарисеи в църквата (Д.А. 15:5), настоявали да се обреже Тит, който се покръстил без да бъде обрязан. Павел и Варнава са били противни на това. Явно е, че и Яков, Петър, и Йоан не са настоявали на това, а са били съгласни с Павел в отказването му да се съгласи да се обреже Тит. За Тимотей, чиято майка била еврейка, Павел удобрил обрязването му, за да го направи по-полезен деятел между евреите. Виж. бел. на Д.А. 16:3. В този случай той се водил от началото изложено от него в 1Кор. 9:19-23, понеже обстоятелствата били такива, че нямало е да има никаква вреда, а щяло е да има голяма полза. Но за Тит се е искало обрязване като нещо нужно за спасение. Следователно, работата се е касаела до основно начало; и Павел не рачил да отстъпи, за да може да защити същественното евангелско начало. Той нарича противниците си “лъжебратя”, които са се вмъкнали в църквата под лъжовно облекло, като са се наричали Христови последователи, а в сърцата си били фарисеи и предатели на истинското евангелско учение. Извънредно ревностни в изповядване на християнството, те са имали за цел да лишат християните от свободата, с която Христос ги беше освободил, и да подчинят всички, и еврейски и езически новообръщеннци, под робското иго на обредни церемонии, противни на евангелския план за спасение (гл. 5:1-6). Тези поддържници на обредния закон християни може да са били твърде искренни във вярванията си, но те са били упорити, фанатици, и готови да разрушат Божието дело ако то не се води съобразно с техните идеи. Във всеки век има мнозина като тях. – С вас⁷, т.е., галатяни и всички езичниц

Ст. 6. Тия, които се считаха за нещо бяха апостолите и знаменитите човеци, които Фарисеите Еврейски Християни хвалеха, и в сравнение с които те коряха Павел. Като съзнаваше, че Христос го е призвал, и че истината е несъмнено у него, Павел не искаше да знае какво мислеха те; той гледаше само на Бога, като на свой учител и съдия. Ние трябва да ценим удобрението на добрите човеци, и да не се доверяваме на себе си ако мъдрите и добрите не се съгласяват с нас; но ние трябва също така да помним, че сме отговорни пред Бога, и да бъдем верни на учението Му в словото Му. Така мислеше и Павел; и когато се срещнал с водачите на Християнското общество, той видял че те не можали да прибавят нищо на откровението на истината, което Христос му бил дал вече. Бог не правел разлика между другите апостоли и Павел както “лъжебратята” правели.

Ст. 7-10. Бог засвидетелствувал с каквото извършил чрез Павел и Петър, че той избрал първия за особена апостолска служба между езичниците, както избрал вторият за подобна служба между евреите. На Петър са били дадени “ключовете”, с които той отворил небесното царство както на евреите чрез проповядването и покръстванията си в Денят на Петдесетницата, така и на езичниците като пръв им е проповядвал Исуса за техен Спасител, и ги приел ва Християнската църква (Мт. 16:19; Д.А. 2:14-41, 10:34-48). Но ако Петър и да е проповядвал на езичници, той е работил най-вече между своите съотечественици. И Павел е често проповядвал в съборищата и на евреи (Д.А. 9:20, 13:14, 14:1, 17:1,2); но той е бил най-известен като проповедник на езичниците (Д.А. 22:21, 26:17). Сполуката им да накарат хората да живеят свят живот чрез вяра в Христа беше доказателство, че Божията сила действува в тях. Това свидетелство, дадено на Павел, утвърждава претенциите му, че е апостол. – Благодат. Павел обича да изказва своето задължение на Божията благодат, като да казва, “Христос ме призова да бъда апостол. Но защо? Защото бях фарисей ли? Защото живях свят и непорочен живот ли? Защото вършех чудни работи ли? Никак не, а още по-малко за богохулството ми, за преследването ми на църквата, или за побеснялостта ми против Христовите ученици. Христос ме надари с апостолски дарби и сила свише за работата, която имах да върша. Това стана защото го заслужавах ли? Никак не. То всичко се дължи на незаслужена милост и благодат, за което съм крайно благодарен и въздавам хвала”. – Яков …. стълбове. Яков се споменава преди Петър и Йоан защото той беше глава или пастир на Ерусалимската църква; в това си качество той вероятно е председателствувал Събора, и е писал писмото, което съобщаваше решенията му. Виж. бел. на Як. 1:1; Д.А. 15:13,23. Петър не ни се представя за глава на апостолите и цялата църква. “Стълбове” ще рече подпорки на църквата, на която Христос е основа. Виж. бел. на 1Тим. 3:15. Как Павел си изпълнил обещанието за бедните в Юдея виждаме в 2Кор. гл. 8 и 9. Нуждата е била надлежаща по причина на глад и гонение. Истинният християнин е благодетелен, макар и да не вярва, че небето се купува с милостиня.

В горните стихове Павел показва (1) братското си съдействие с другите апостоли; (2) обичта си за евреи и езичници, които бяха станали християни; и (3) факта че ако не се скланя на изискванията на лъжебратята, той не го прави от нямане на любов за тях. той изпроси милостиня от езичниците за евреите, и най-накрая падна жертва на омразата на евреите във време на пребиванието си в Ерусалим, където беше отишъл да занесе помощ на съотечествениците си в голямото им притеснение (Д.А. гл. 21-26). Християнската благодетелност не само наглежда тези, които се обхождат добре с нас, но, като Божията благодетелност не се взира в недостойнство и неблагодарност.

Ст. 11-13. А когато Кифа⁸, и пр. В много ръкописи и преводи е писано “Петър”, но има повече авторитетни свидетелства, че е “Кифа”. И на друго място Павел нарича Петър “Кифа” (1Кор. 9:5). Някои от църковните отци, между които са и Златоуст, Теодорит, и за няколко време и Йероним, поддържаха, че Павел смъмрал Петър само за показ. Августин е бил силно противен на това мнение, и Йероним не го поддържал вече. – Някои от Якова. Те са били може би пратени от него, но това не е верно. Ако са били пратени, те са били вероятно почитаеми членове на църквата му, а не от лъжебратята; и той ги е пратил не, за да наложат игото на обредния закон върху похристиянчените езичници, (защото това не щеше да бъде съобразно със словото му в Д.А. 15:15-20), но да препоръчат на похристиянчените евреи да следват обичаите на бащите си, което те можаха да сторят макар и да бяха християни. Вижда се, че Яков не се бил отрекъл от пазенето на обредния закон, както Павел и Петър бяха сторили, но като останал в Ерусалим, и работел само измежду евреи, той следвал да пази закона, без да го счита нужен за спасение или противен на евангелието; и може да е желаел и другите християни-евреи въобще да правят като него за да преобърнат евреите в християни. Якововото поведение не беше грешно, но беше твърде опасно. Без да иска, той станал донякъде причина за една скъбна препирня по причина на неприличното поведение от страна на Петър и Варнава и много други, които Павел се принудил да изобличи строго. Петър беше пренебрегнал Еврейския обичай, и беше ял с езичници. Като се боял, че християни-евреи, като тези които бяха дошли от Яков, ще го укорят, и като се страхувал, може би, да не си изгуби влиянието между евреите, той не искал вече да яде с похристиянчени езичници, когато бил в Антиохия. Това, разбира се, докачило християните езичници, защото показвало, че той ги считал за нечисти. То насърчило тези, които поддържали, че и те трябвало да се обрязват и да пазят Еврейския закон. То е било действително неприпознаване на Християнско общение, основано на Християнска равноправност. Петър сбъркал, не в учение, но в поведение. Не беше чудно, че този, който пръв изповяда Христа и пръв се отрече от него, е бил и пръв да припознае и защити правата на християните езичници (виж. Д.А. гл. 10, 11, и 15), и пръв да ги отритне действително. Силата и слабостта му, дързостта и страхливината му свидетелствуват, че той е бил човек с разпален, припрян, и впетатлителен нрав. Когато Петър се вдал на желанието си да не докачи похристиянчените евреи, той вкарал и други, даже и Варнава, в такова поведение, което Павел считал за “лицемерно”. Може те да са се мъчили да скрият от Ерусалимските евреи, че са яли с християни езичници. Страхлива, светска политика почти непременно поражда лицемерие. Добри хора може да направят твърде криви и безумни работи от добри подбуждения. Добрите им намерения, обаче, не възпират лошите следствия от поведението им, нито упазват делата им от справедливо осъждение.

Павел се съпротивил на Петър, не като говорил против него в отсъствието му, но като му говорил лично. Изобличението му било ясно, силно, но учтиво и любезно. Той не се впуснал да го псува или подгавря; но с братска любов и дълбока скръб той се отзовал на самите Петрови убеждения в истината и предишно поведение, и му изложил с изкренни думи истинската страна на въпроса, който той трябвало да реши. Петър се вижда да е приел изобличението без сърдня, и да е приел павловото мнение за право. Чрез кротостта си, промененото си поведение, и по-сетнешната любов за Павел (виж. 2Пет. 3:15) той показал истинното си благочестие, и спомогнал да възпре злините, които Павел осъждал. От този пример виждаме как трябва, когато е нужно, да изобличаваме, и в какъв дух това изобличение трябва да се приема. Даже и най-добрите хора може понякога да сбъркат, и се нуждаят от изобличение или предупреждение. Ако сбъркваме като петър, нека бъдем като него и в приемането на изобличение и в покаяние. От този разказ явно се показва, че Павел не е считал Петър за върховен глава на църквата. Също така е явно, че сам Петър не е претендирал, че е глава.

Ст. 14. Когато изобличаваме някого за частни и лични престъпления, трябва да го правим частно (Мт. 18:15-17). Петровата грешка беше явна, и вредна за църквата; заради това, Павел го изобличил публично в едно събрание на църквата. Петър не поучавал, че езичниците трябва да живеят като евреите, нито употребил някаква сила, но поведението му упражнило нравствен натиск върху езичниците. Те щяха да отдадът несъобразността в поведението му на промяна на учение; и, следователно, влиянието му щеше да ги накара в заблуждение и да ги наскърби.

Ст. 15-21. Тези стихове трябва да се считат, че са били казани на Петър. Но вероятно е, че това е едно просто отгоре-отгоре съкращение на това, което Павел му говорил. Той го излага в това послание, защото точно се съгласява с поученията, които той иска да отправи на галатяните. – А не грешници от езичниците, т.е., не такива груби грешници като езичниците. Евреите казваха за езичниците, че са най-големи грешници. Павел в Рим. гл. 2 и 3 доказва, че всички, и евреи и езичници, са грешници под осъждение. Но не ще съмнение, че въобще евреите са били по-нравственни в поведението си от езичниците. – Се оправдава. Виж. бел. на Рим. 3:22-26; Як. 2:21. Шестнадесети стих тука излага предложението, което първите осем глави от Посланието към Римляните доказват, и за правото разбиране на което той написал това послание към Галатяните. То е основното, всеобемащо, и отличително учение на евангелието, на което правото разбиране и приемане е източник на духовен живот и истинско благоденствие на църквата, а неразбирането и неизпълнението му е източник на всякакви злини в църквата и в частни души. – Дела по закона, - това което законът изисква, било относно външни действия или вътрешни разположения. Невъзможно е да се оправдаем чрез делата на закона, понеже никой не пази съвършенно точно закона (Як. 2:10,11). Но за да се оправдаем чрез закона трябва да сме съвършенно покорни. Законът, вместо да ни оправдае поради делата ни на покорност и благост, само ни кара да познаем греховете си, и става наш детеводител към Христа за оправдание и придобиване на духовен живот (Рим. 3:20; Гал. 3:24). Оправданието е чрез Христа, което ни се дава върху основание на неговите заслуги, но ние го придобиваме чрез вярата си, т.е., като напуснем всяка надежда за оправдание чрез добрината си, молитвите си, или нещо друго в нас, и като гледаме само на Христа като наш Спасител. Това упование в Христа да ни направи Богуприятни и приготвени за небесен живот е вяра. Спасителната вяра обема желание да се избавим от грях и следствията му, истинно покаяние, отказване на какво и да е достойнство в нас, и гледане само на Христа за спасение. – Ако и ние сме се намерили грешни. “Ние” е изразително: Ние, които знаем евангелието и проповядваме, че грешниците се оправдават само чрез вяра в Христа, - трябва ли ние да престъпим това начало, което знаем и проповядваме? И ако го престъпим, можем ли да очакваме Христос да удобри поведението ни, и да стане служител на греха? Това не може да бъде. Христос не удобрява никакъв грях, и заради това, не ще да удобри робство под закона вместо свободата, която той ни дава; защото, ако считаме сега закона за нужен, то ще рече, че отхвърляме Христа като единствената основа на спасение. – Ако възсъздавам пак (Цгр.)⁹Ако градя изново, т.е., ако аз, или вие, или кой да е възсъздава пак. И вие и аз, с нашето проповядване, сме разрушили сградата на упование в Мойсеевия закон като прибежище за грешници. Сега вие го пак действително възсъздавате, и следователно разваляте новата евангелска наредба. Като правите така, вие грешите против Христа. – Чрез закона умрях спрямо закона: това аз опитах. Това сте опитали и вие, и всеки, който наистина вярва в Христа. Аз разбрах закона и чрезмерната си грешност, и следователно бидох мъртъв в надеждата си да се спася чрез закона. Аз видях, че съм мъртъв: не можах да получа никаква помощ от закона, т.е., от жертвите му и моите дела на послушание, но като се отказах да гледам на себе си, т.е., на делата си, страданията си, и добрината си, аз се обърнах към Христа като едничката ми надежда; и като се съединих с него чрез вяра, аз придобих живот Богу – Божий живот в душата – животът скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3,4). Виж. Рим. гл. 7, и бел. – Съразпнах се с Христа (виж. гл. 6:14). Съединението ми с Христа ме направи съучастник в кръста му: с него аз не само попаднах под проклятието на закона, но, като станах мъртъв, избавих се от притезанията на закона, и като възкръснах с Христа от гроба (Рим. 6:4-11; Кол. 3:1), станах съпричастник на нов и божествен живот – живот, който не се поддържа от очищенията и задълженията на закона, но от присъствието на Христа в душата ми. В сравнение с предишния ми живот, сегашният ми живот, макар и да е пак заобиколен от плътски слабости, е само чрез вяра в прославения Син Божий, чиято любов в предаването му за мене е източник на всичкия ми живот, и ме кара от признателност и любов да се предам жива жертва за него (Рим. 12:1; 2Кор. 5:14).

Явно е, че грешката на Петър се е състояла само в слабостта му, и че подбужденията му са били добри. Той не е имал намерение да “отхвърля Божията благодат”; и когато павел му посочил грешката в поведението му той без съмнение се е отвърнал от нея. В посланията си той проповядва на много места същото учение за спасение, което Павел излага тук. Нямаше никаква борба по-сетне между двамата апостоли; и тази разпря беше подбутната от любов, и скоро се свърши. Апостолите не бяха толкова боговдъхновени, че да бъдат свободни от всякакви слабости и недостатъци на характера; но те бяха непогрешими в поучението на Християнското учение (Йн. 16:13).

Правда чрез закона и правда чрез Христовата благодат са основно противни една на друга. Не можем да се оправдаем ту чрез едното, ту чрез другото. Божият закон трябва да осъди престъпника. Милост и благодат само може да го опрости. Никакви добри дела от наша страна не могат да отменят присъдата на осъждение, която закона произнася. Не можем да станем достойни чрез епитимии, или литургии, или тайнства, или пости, или молитви, или сълзи, нито да сполучим да се оправдаем чрез тях. Бог ни прощава по благодат; и чрез благодат любовта, която е изпълнение на закона, се поражда в сърцето чрез вяра в Христа като единствения и съвършен Спасител (Рим. 13:10; Гал. 5:6). Заради това, всичкото си спасение дължим на благодат чрез вяра, и нищо не дължим на какви и да са дела (Еф. 2:7-9). Но самото спасение е избавление от грях, опитване на божествен живот чрез присъствието на Христа в душата и на свят живот в служение Богу като следствие и появление на този божествен живот в душата на истинния вярващ. Вярващият, който не се оправдава чрез делата си, започва чрез благодат да прави добри дела, и да изпълнява закона (Рим. 8:2-4; Еф. 2:10). Той може да каже: “Животът, който сега имам не е живот на човек под закона, но на човек, който се е оттървал от закона. Христовите отношения към Бога са станали мои отношения към Бога. Неговите възгледи са мои възгледи; неговите чувства са мои чувства; Той е животът на душата ми; състоянието ми, чувствата ми, поведението ми са все християнски”. “Христос умря за мене”, казва Павел; “и аз умирам с него, и живея чрез него. Любовта, която той е имал за света, той я има и за мене, тъй че да не е умрял за никого освен за мене. Кога е така, не трябва да се съмнявам в любовта му, нито да я злоупотребявам. И понеже аз дължа всичкото си спасение на благодатта и любовта му, не трябва да го безчестя и да турям на еднаква нога с него достойнствата или правдата си, или достойнствата на коя да е твар небесна или земна (1Тим. 2:5; Д.А. 4:12), като че с тях придобивам някакво спасение”. Срав. с Гал. 6:14,15; Еф. 3:4-22; 3:12-19; Фил. 3:8-14, и особено Рим. гл. 5-8. Във всичките тези места апостолът излага ясно това учение за спасение чрез Христа само, във всичките му отношения спрямо истинен Християнски живот.

Назад | Съдържание | Напред