Посланието (на апостол Павел) до Евреите

Въведение

I. Важност и характер на Посланието.

Ако разберем добре важността и характера на Посланието до Евреите, ние ще се убедим, че то е боговдъхновенно и неизбежно нужно за допълнение на Св. Писание. То е като мост, който свързва старата наредба с новата. То е като звено или брънка в една верига. Ако го премахнем, ще скъсаме връзката. Без него Еврейският читател от първото столетие, или, може би, от кое да е столетие, трудно би могъл да премина от една наредба на друга; защото никое друго съчинение в Новия Завет не излага така напълно и ясно отношението между обредния закон и евангелието.

Това Послание, следователно, е твърде много спомогнало за завоеванията на напредващата истина; то е съсипало много заблуждения. Това Послание се е употребявало най-много от всяка друга част на Св. Писание, за да се обори постоянната наклонност на хората да търсят спасение във формалности и обреди, вместо да го търсят в нашия велик и съвършен Първосвещенник, който се е възнесъл на небето, и е единственият съвършен Богочовек Спасител. Това Послание показва, че той е не само велик Спасител, или велик между спасителите, но единственият велик Спасител, или велик между спасителите, но единственият Спасител, единственият, който може да ни сближи с Бога, да ни отвори небето, единственото същество, което може да ни премахне греховете и ни даде вечен живот. То ни показва, че Той е единственото същество, което може да ни смили както трябва да бъдем смилени, което ни обича както трябва да бъдем обичани. Всяка друга надежда за спасение, която се отряга на човешко свещенници, или на човеци светии, или на ангели, или на външни обреди или вътрешни опитности, се помита тука като слама, и само Христос си остава като твърда канара на спасението ни.

Това Послание има за предмет божественния Христос, Христос който е понесъл греховете ни, Христос съвършенния наш съчувствител, Христос приятел на грешниците, Христос на небето наш Ходатай, Христос във всичкия си славен характер. Той е толкова по-близо до нас от кой да е друг щото всеки друг ходатай е ненужен; той е толкова по-близо до Бога от кой да е друг щото всеки друг е повече от ненужен, който дохожда между нас и него. В изучаването на това Послание, ние изучаваме най-важния и най-сърцетрогателния предмет, този предмет, в който ангели биха желали да се взрат.

II. Боговдъхновение.

В разни векове е имало наистина съмнения за боговдъхновенността на това Послание. Но ако го разгледаме внимателно, ще видим, че тези съмнения почиват върху нездрави основи. Най-старите Християнски писатели припознават Посланието до Евреите да е част от Св. Писание, макар и да не е напълно известно кой го е писал.

Климент, един от първите пастири на църквата в Рим, в едно писмо до църквата в Коринт, писано около 96г. след Р.Х. (няколко години преди смъртта на апостол Йоан), привежда няколко места от Посланието до Евреите като част от Св. Писание, наистина въобще без оговорка, но веднъж с оговорката “Писано е”.

Юстин Мъченик, около 140г. след Р.Х., в разговора си с Трифон казва за Исуса Христа, “Той е който, по чинът на Мелхиседек, е цар Салимски и вечен свещенник на Всевишния”, което очевидно е приведено от Евр. 7:1. На друго едно място той казва, че Исус се нарича Посланник. Единственото място в Новия Завет където той се нарича така е Евр. 3:1.

Евсевий в своята Църковна История привежда Пантен, който в 180г. след Р.Х. бил управител на Християнското училище в Александрия, и разяснявал защо Павел не си е турил името на Посланието до Евреите, като казвал, че “понеже нашия Господ бил изпратен от Всевишния посланник на Евреите, Павел, бидейки апостол на езичниците, от скромност не си написал името като пратеник на евреите”. Не е нужно да се занимаваме с доказателството на Пантен. Този откъслек от Пантен показва две неща: първо, че Пантен е припознавал Посланието до Евреите да е произведение на апостол Павел; и, второ, че други някои са се двоумели да го приемат, защото не носило името на апостола.

Климент Александрийски, Пантеновият наследник, изразил мнение, че Павел бил писал Посланието до Евреите на Еврейски, а Лука го превел на Гръцки; заради това, казва той, то има същия стил, който се среща в Деяния на Апостолите, и Павел блогоразумно се отказал да си постави името, да не би да възбуди предразсъдък у някои от читателите.

Ориген, който наследил Климент в управлението на Александрийското училище, и е живял около 220г. след Р.Х., казва в едно от тълкуванията си на това Послание, “Стилът е по-съобразен с Гръцкия начин на изразяване (отколкото стилът на Павел). Аз съм на мнение, че мислите са мисли на апостола, а начинът на изразяване и съчинението мязат на тези на човек, който е писал възпоминания или разяснения на думите на учителя си. Ако, прочее, някоя църква го счита за Павлово Послание, тя заслужава похвала за това; защото не е без причина дето старите човеци (или, човеците от първия период) са ни го предали като Павлово Послание. Колкото се касае до въпроса кой е написал Посланието, Бог само знае това наверно. Някои от старите казват, че го е написал Климен, който станал епископ на Римляните; а други казват, че е бил Лука, който писал Евангелието и Деянията”.

Сирийският превод на Новия Завет, който е бил направен рано във второто столетие, съдържа Посланието до Евреите; а това показва, че преводачите са го считали за боговдъхновенна книга.

Съборът свикан в Антиохия около 264г. след Р.Х., изпратил писмо, в което се привеждат места от Посланието до Евреите, като от произведение на апостол Павел. Яков Нисибиский епископ (около 325г. след Р.Х.), и ученикът му Ефрем Сирийски, привеждат това Послание; и Ефрем без колебание го приписва на апостол Павел. Същото прави и Евсевий църковният историк (323г. след Р.Х.), макар и да казва, че някои си, особенно в Рим, са се съмнявали в това. Други забележителни писатели от четвърти век, като Епифаний, Василий, Григорий Назиянски, Теодор Моспуестийский, и Йоан Златоуст на Изток, и Иларий, Амбросий, Йероним, и Руфин на Запад, явно припознават това Посла за апостолско авторитетно. От тогава насам то си е запазило мястото между каноничните книги, и се намира във всяко копие на Новия Завет, било на Гръцки или в преводите.

III. Кой го е писал.

Пред вид на гореказаното, въпросът за кой е съчинителят на това Послание губи доста важността си. Но този въпрос е интересен, и заслужава да кажем няколко думи за него. Имало е много съмнение и препиране върху тази точка. В Славянското и Ново-Българското Св. Писание то се казва, че е произведение на апостол Павел. Стари предания също така го приписват на него; но в по-късно време се е породило голямо съмнение за това. По разни причини, някои са го приписвали на Варнава, или Климент, или Лука, или други. Една последна теория, приета от мнозина забележителни хора, го приписва на Аполос; и за това мнение има някои доста добри причини, които ще изложим по-долу.

Едно от главните доказателства против мнението, че Павел го е съчинил се намира в казаното в гл. 2:3, където писателят говори като да е приел евангелието посредственно, чрез проповядването на апостолите, а не направо от Христа. Но в Гал. 1:11-24, Павел силно утвърждава, че е приел евангелието направо от Христа, а не от някого другиго, нито даже от апостолите. Трябва да признаем, че е доста чудно, че великият апостол на езичниците в това Послание оставя незабележено чудесното откровение дадено нему от Христа, и великата поръчка, която той получил направо от Него, и казва за евангелието, че “начна да се говори от Господа, и потвърди се нам чрез тези, които бяха го чули”. Това, обаче, не е окончателно доказателство; защото, като е нямал причина да говори за своето си особенно призвание, той може тука да говори за християните въобще, и да употребява нам за християните в него време, а не за себе си.

Друго едно доказателство е голямата разлика на стилът в това Послание от стила на Павловите Послания. Това доказателство е твърде силно. Стилът до толкова се различава от стила на Посланията, които се знаят, че са Павлови, че от рано още учените мъже са били принудени да разяснят по някои особенни причини тази разлика, като са предполагали, че Павел е съчинителят на Посланието. Макар учението и да е Павлово, Гръцкият език, който се употребява е много по-изящен, стойт на езика и течението на думите толкова различен, че е, вероятно, доста неразумно да считаме Посланието, поне в настоящият му вид, за пряко дело на Павел. Някои са предполагали, че Павел го бил писал най-напред на Еврейски, а после е било преведено на Гръцки, и този превод ние сега имаме. Това е старо мнение у тълкувателите; но се счита за неприемливо, защото Посланието няма онези белези, които всеки превод има. Освен това, всичките му приводи от Стария Завет са взети от превода на Седемдесетте. Макар да е било писано най-напред на Еврейски, по-за вярване е, че приводите в превода щяха да бъдат съобразни с Еврейския текст.

Други пък са предполагали, че Посланието е било писано от устните съобщения на Павел, но че писарят, като бил твърде добре образован човек, като Аполос, изказал мислите по свой си стил и език, и така ни е изложил мислите на Павел със стила на (например) Аполос. Това е възможно; но тогава се поражда въпросът, Кой е истинският съчинител? Или може ли да се каже, че единият или другият от двамата е единственият съчинител? Освен това, езикът е толкова свободен е текущ, щото мъчно може да се предположи, че е бил писан под такова ограничение, каквото естественно би придружило написването на мислите на някого другиго. Ако някой друг освен Павел е писал това Послание, твърде разумно би било да предположим, че той е бил Аполос; и някои учени мъже го приписват нему. Понеже той има наистина най-доброто притезание да е бил съчинителят му освен Павел, добре би било да изложим основанието, на което това мнение почива. Най-добре ще сторим ако кажем какво Алфорд, отличен Английски тълкувател, казва за това:

“Няма съмнение”, казва той, “че съчинителят на това Послание е бил евреин. Също така е вярно, че той е бил човек с изящно образование и вещ в риторическо изкуство, защото това Послание е пълно с изящни риторически свойства. Той е бил човек с хубаво Гръцко образование, което става явно от изящността на Гръцкия му стил. Вижда се да е бил запознат с писанията на Филон Александрийски (понеже езикословните свидетелства са толкова много и поразителни, че не можем да ги считаме, че са произлезли просто случайно), макар и да не се вплита във философствуващите му и мистични наклонности. Заради това, твърде е вероятно, че е бил родом от Александрия. Като поучител, той е заемал високо и независимо място, макар и да не е принадлежал в числото на онези, които били приели евангелието направо от Господа. Той много се различавал от Павел в начина, по който представял евангелието; и при всичко това, във основна точка е бил съвършенно съгласен с него. Той е бил дълбоко вещ в Стария Завет, и е имал тъкмо силата да проникне и извлече по-дълбокия смисъл на Старо-Заветните писания, и е можал с голяма сила да убеди евреите”. Всички тези изисквани качества на автора на това Послание се изпълняват в Аполос. Ако някой писател би се наел да изкаже в една или две кратки фрази всичките качества, които се изискват за авторството на Посланието до Евреите, не му трябва да стори друго нищо освен да напише фразите, които се намират в Д.А. 18:24-28. Но било че е било писано оп Павел на еврейски, или по негова диктовка на гръцки, или че той е съобщил същественната му част, а изложението е направил някой друг надарен с дарбите на непогрешимия Дух, ние можем да кажем това, че мъчно е да си помислим, че това Послание е било писано независимо от влиянието на апостол Павел. Влиянието му в Посланието е толкова силно, щото, ако той не го е писал, принудени сме почти да предположим, че то трябва да е било поне дело на някой негов тесен приятел или ученик.

IV. От къде, кому, и кога е било писано?

Доста голяма тайна покриват тези въпроси. Някои мислят, че Посланието е било писано от Рим; и в доказателство на мненията си и двете страни привеждат думите в гл. 13:24, “Поздравяват ви които са от Италия”. Други предполагат, че е било писано от Кесария, където Павел стоял затворен дълго време. Други мислят, че е било отправено до евреите в Юдея, а други казват до Юдеите в Александрия. Надписано е до евреите; но е трудно да кажем до кои евреи.

Относно времето кога е било писано, става явно от съдържанието на Посланието, че е било писано преди разрушението на Ерусалим, което се случи в год. 70 след Р.Х. Ако разгледаме такива места като гл. 8:4 и 13:10, става явно, че Храмът още е стоял, и Еврейските обреди са още следвали, когато тези думи са били писани. Ако всичко това да е било престанало, ако Храмът да е бил съсипан наравно със земята, и народът разпилян, това вероятно щеше да се спомене в това Послание, което говори доста много за такива работи. То е било вероятно писано между год. 60 и 70; някои казват в 63, а други в 68.

V. Съдържание.

Без да разискваме повече тези въпроси, ние ще разгледаме съдържанието на Посланието. Целта на автора е да покаже възвишението на Христа като Спасител на света; да изложи старата наредба в истинската й светлина, не като противна на Христа, но като негова сянка; и, с посочването на тези неща, да основе вярата на Евреите християни върху истинна основа. Главният предмет е възвишението на Христа, велекия Ходатай, над всички други, и на Новия Завет над Стария.

Част I. Възвишението на Христа като Пророк и Цар.

Отдел I. Син Божий е по-голям от всички пророци и ангели; следователно, словото му е по-важно.

1. Великото Откровение, и великия Откровител²⁹⁹ Христос (гл. 1:1-4).

2. Разликата между Сина и ангелите се доказва от Св. Писание (ст. 5-14).

3. Предупреждение против занемарение на важното съобщение дадено чрез Христа (гл. 2:1-4).

Отдел II. Положението на Христа като Началник на спасението ни.

1. Христовото усмирение, без да бъде унижение за Него, е възвишение на човека (гл. 2:5-13).

2. Въчеловечението на Христа го прави подходящ да изпълни делото си като човешки Спасител (ст. 14-18).

3. Христос е по-велик от Мойсей (гл. 3:1-6).

4. Предупреждение против неверие и коравосърдечие извлечено от този предмет (ст. 7-19).

5. Божието упокоение, което може да се придобие или изгуби (гл. 4:1-11).

6. Силата на Божието слово е подбуждение към послушание (ст. 12,13).

Част II. Христос, Великия Първосвещеник.

Отдел I. Христовите отличителни черти като Пъросвещеник.

1. Преминаването му на небето като наш постоянен Ходатай ни дава причина да имаме твърдо упокоение (гл. 4:14-16).

2. Христос е Първосвещеник, който съчувствува с нас (гл. 5:1-3).

3. Христос е богопризван и послушен (ст. 4-10).

Отдел II. Христос, Свещенически Цар по чина на Мелхиседек.

1. Встъпителни забележки:

а) Гадение за дето са изостанали назад в знание (гл. 5:11-гл.6:3).

б) Безнадежно състояние на тези, които приемат и злоупотребяват благодатното влияние на Християнството (ст. 4-8)

в) Състоянието на Християните Евреи е още надежно (ст. 9-12).

г) Неизменимостта на обещанието изисква непоколебимост на вяра (ст. 13-20).

2. Сравнително достойнство на Мелхиседек и Левий (гл. 7:1-10).

3. Обредно и привременно естество на Левитското свещенство, и трайността на Христовото свещенство:

а) Свещенството на Аароновия дом е било емблематично и привременно (ст. 11-19).

б) Христовото свещенство потвърдено с клетва (ст. 20-22).

в) Съпоставяне на променяемото свещенство с непроменяемото (ст. 23-25).

4. Съвършенството на Христа, като наш Първосвещеник, в Неговото лице и дело (ст. 26-28).

Отдел III. Превъзходство на Христовото служение.

1. Христос служи в истинното небесно светилище (гл. 8:1-5).

2. Христос е служител на по-върховен завет (ст. 6-13).

3. Христовото служение сравнено със служението на скинията (гл. 9:1-14).

4. Христовата кръв е необходима за учреждението на този завет (ст. 15-23).

5. Христовата вседостатъчна жертва (ст. 24-28).

6. Постоянното повторение на обредни жертви показва, че те не могат да отнемат грехове (гл. 10:1-4).

7. Грехът се е премахнал веднъж за винаги чрез Христовата жертва (ст. 5-18).

Част III. Практическо приспособление на предидущите учения във вид на увещания, предупреждения, и насърчения.

Отдел I. Увещания за постоянност.

1. По причина на величието на Християнските преимуества (гл. 10:19-25).

2. По причина на ужасното наказание на тези, които своеволно пренебрегват Христа и тъпчат кръвта му (ст. 26-31).

3. Като помнят предишните си страдания Христа ради (ст. 32-34).

4. Защото голяма е бъдещата награда, която ще придобием с търпение (ст. 35-39).

Отдел II. Съветва ги да имат вяра, търпение, и предпазване.

1. Примери на вяра в Стария Завет (гл. 11).

2. Тези примери, а най-вече примерът на Христа, ни подбуждат да имаме дръзновение и вяра (гл. 12:1-4).

3. Насърчение от Божиите отечески наказания (ст. 5-12).

4. Внимателност на Християнски дух и поведение, особенно относно вероотстъпничество (ст. 13-17).

5. Той придава още повече сила на тези неща като сравнява преимуществата на християнството с ужасите на закона (ст. 18-24).

6. Предупреждения против отхвърляне на Христовите думи (ст. 25-29).

Отдел III. Свършек.

1. Размесени увещания и повторения (гл. 13:1-18).

2. Прощални думи и поздравления (ст. 19-25).

Назад | Съдържание | Напред