⁸ и писанието, като предвидя, че Бог чрез вяра щеше да оправдае езичниците, изяви предварително благовестието на Авраама, казвайки: "В тебе ще се благославят всичките народи".

⁹ Така щото тия, които имат вяра се благославят заедно с вярващия Авраам.

¹⁰ Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, понеже е писано: "Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на закона".

¹¹ А че никой не се оправдава пред Бога чрез закона, е явно от това, "че праведният чрез вяра ще живее";

¹² а законът не действува чрез вяра, но казва: "Който върши това, което заповядва законът, ще живее чрез него".

¹³ Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет * за нас; защото е писано: "Проклет всеки, който виси на дърво";

¹⁴ така щото благословението, дадено на Авраама, да дойде чрез Христа Исуса на езичниците, за да приемем обещания Дух чрез вяра.

¹⁵ Братя, (по човешки говоря), едно завещание, даже ако е само човешко, веднъж потвърди ли се, не се разваля, нито на него се прибавя нещо, от никого.

¹⁶ А обещанията се изрекоха на Авраама и на неговия потомък. Не казва: "и на потомците", като на мнозина, но като за един: "и на твоя потомък", Който е Христос.

¹⁷ И това казвам, че завет, предварително потвърден, от Бога, не може да бъде развален от закона, станал четиристотин и тридесет години по-после, така щото да се унищожи обещанието.

¹⁸ Защото, ако наследството е чрез закона, не е вече чрез обещание; но Бог го подари на Авраама с обещание.

¹⁹ Тогава, защо се даде закона? Прибави се с цел да се изявяват престъпленията, докле да дойде Потомъкът, на Когото биде дадено обещанието; и беше прогласен от ангели чрез един ходатай.

²⁰ Но ходатаят не ходатайствува за един; а Бог, Който дава обещание, е един.

²¹ Тогава, законът противен ли е на Божиите обещания? Да не бъде! Защото, ако беше даден закон, който да може да оживотвори, то наистина правдата щеше да бъде от закона.

²² Но писанието затвори всичко под грях, та обещанието, изпълняемо чрез вяра в Исуса Христа, да се даде на тия, които вярват.

²³ А преди да дойде вярата ние бяхме под стражата на закона, затворени до времето на вярата, която имаше да се открие.

²⁴ Така, законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христа, за да се оправдаем чрез вяра.

²⁵ Но след идването на вярата не сме вече под детеводител.

²⁶ Защото всички сте Божии чада чрез вяра в Исуса Христа.

²⁷ Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли.

²⁸ Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.

²⁹ И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание.

След като апостолът изразил очудване и скръб за внезапната промяна във вярването на Галатийските християни относно един въпрос, който е лежал в основата на евангелието и на спасението на човеците, и след като доказал апостолската си служба, той сега излага по-напълно доказателствата за истината, която е вече утвърдил с голяма сила и накратко. Той нарича галатяните “омаяни” и “несмислени” ако те не приемат учението, че Христос е бил разпънат за грешници. Той ги кани с увереност да засвидетелствуват дали Бог им е дал Духа си когато те са се осланяли на делата на закона за оправдание, или този дар им е бил даден когато са послушали и приели учението за спасение чрез вяра. Като са захванали с духовна религия, щат ли сега да свършат с плътска? Като са пострадали толкова гонение поради евангелието, щат ли сега да направят напразно всичките си страдания като се откажат от това, за което са били преследвани? Без съмнение, показва той, чудотворните дарове на Духа са били дадени в свръзка със слушането на вярата както той я проповядвал, а не в свръзка с такова послушание на закона, каквото поддържниците на обредния закон учители са изисквали (ст. 1-5).

Понеже Павловите противници се осланяли на Стария Завет, апостолът показва, че сам Авраам се е оправдал чрез вяра, а не чрез закона, и че правдата принадлежи на всички, които чрез вяра са Авраамови духовни чада (ст. 6-9). Законът не може нищо да стори освен да осъди престъпниците. Никой не е без грях, и следователно без осъждение. Стария Завет, прочее, обявява че хората се оправдават само чрез вяра. Съвършенна покорност се изисква, за да бъде човек оправдан чрез закона; и понеже такова оправдание е невъзможно за грешниците, единствената ни надежда е в изкупление от проклятието на закона чрез Христа, който, чрез разпятието си, стана клетва за нас. По този начин благословението обещано на Авраам дойде на езичници и на евреи (ст. 10-14). Човешки завет не може да се измени след като се потвърди. Това е още по-истина за завета, който Бог е направил с Авраам и семето му. Истинното семе, в което всичките народи щяха да бъдат благословени беше Христос; и понеже заветът е бил потвърден в Христа в дните на Авраам, той не може да се отмени от Мойсеевия закон, който е бил въведен 430 години по-после. Наследието ни иде от Авраама, според даденото му обещание; следователно, то не иде от Мойсей чрез закона (ст. 15-18).

Но може някой да попита, - Защо тогава се даде закон? Разбира се, че не се е дал, за да бъде противен на обещанието, което се било дало предварително на Авраам; понеже Бог е един и неизменяем – същият, който дал закона и обещанието. Законът не е бил даден, за да даде от самосебе си живот, но за да изобличи за грях, и да накара престъпниците да почувстват нужда от Спасител. Действителната му длъжност е да бъде детеводител, който да ни заведе в Христовото училище, щото грешникът, като вярва в него, да може да се оправдае чрез вяра според обещанието (ст. 19-24). Но след като дойдем при Христа с вяра, нямаме вече нужда от детеводител да ни води при него; и всички вярващи, било евреи или езичници, стават едно в Христа; и, чрез действието на вярата им, изповядана в кръщението, те са еднакво чада Божии и наследници на обещанието му като истинно духовно семе на Авраам (ст. 25-29).

Ст. 1. Несмислени. Това не означава естествена или народна черта от глупост, понеже галатяните са били естествено хитри и пъргави: те са били лекоумни и непостоянни, и сега са показали глупостта си като са напуснали истината. – Омая, т.е., ви е заблудил, - тъй е повлиял върху вас щото да ви отнеме разсъдъка. На Галатийските християни разпънатия Христос е бил посочен ясно за Спасител. “Навярно”, апостолът казва, “вие не бихте забравили, че изкупление за грях е станало чрез Христовата смърт; вие не бихте се отвърнали от чудесната любов и мъдрост проявени върху Христовия кръст освен ако някой ви е омагьосал”. Дяволът омайва сърцата на хората чрез очарованията на лъжливо учение, и ги отвръща да не се уповават на Христа. Разпънатия Христос е едничката надежда за грешника; и да представи, че разпънатия Христос е тази едничка надежда е главната цел на евангелската проповед. Виж. 1Кор. 2:2.

Ст. 2. Духа, - не само действието на Духа в сърцата ви, но извънредните му и чудотворни дарби. Срав. със ст. 5. Всичките тези не дойдоха ли чрез вяра в Христа? Те дойдоха ли чрез проповядване на оправдание чрез обредите на Мойсеевия закон, или някакви външни церемонии?

Ст. 3. Вие знаете как започнахте като християни с духовна и нравствена религия. Ще ли свършите сега с плътска и обредна религия? Върху думите “Дух” и “плът” виж. бел. на Рим. 7:5,6,14,18, 8:5-14. Не стига само да започнем добре Християнския живот; трябва да постоянстваме в него чак до край (Мт. 10:22; 1Кор. 10:11,12; Евр. 6:4-6).

Ст. 4. Страдания от гонение не ни избавят. Срав. с 1Кор. 13:3.

Ст. 5. Чудотворни дарби на Духа, каквито са били давани във времето на апостолите, не се дават вече, но силата, която дава духовно обновление и живот сега придружава слушането на вярата, а не такива дела на закона, чрез които мнозина така наречени християни се трудят да се спасят.

Ст. 6-9. Виж. бел. на Рим. гл. 4. Чрез проповядването на вярата Бог дава Духа на вярата, и така оправдава. Авраам по този начин придоби оправдание. Послушанието му беше плод на вярата му, а това което му се вмени за правда не беше послушанието му, но вярата която произведе послушанието му. Ако правдата да беше от дела, тя щеше да бъде като отплащане на дълг, но тя е от благодат, и заради това е от вяра в Този, който оправдава чрез милост и благодат подарени на недостойните. Даденото на Авраам обещание казваше, че в него езичниците и евреите – даже “всичките племена на земята” – ще се благословят, защото те ще се считат за негови чада когато упражнят такава вяра в Бога, каквато той имаше. Твърде важно е да разберем това, - да нямаме погрешно понятие за каква вяра се изисква, за да бъде за нас такова благословение, каквото Авраамовата вяра беше за него, и да не се вдадем на силните наклонности на сърцата си да сторим, каквото Галатяните сториха, т.е., да заместим сърдечното опитване на жива, спасителна вяра с упование във външни дела.

Ст. 10. Виж. това утвърждение разширено в Рим. 3:9-20. Виж. и в Рим. 7:7-24, едно поучително описание на положението на този, който се мъчи да се избави от грях и осъждение под закона само. Божия закон е съвършен; всичките му заповеди са добри; той не може да изисква освен съвършенно послушание; той не може освен да осъди всяко престъпление. Но кой е бил съвършенно послушен? Никой. Кой тогава може да избегне осъждение и да бъде праведен чрез закона? Никой. Всички са под клетвата на закона. Кой е послушал най-същественото постановление на закона, - да обича от все сърце Бога, и ближния си като себе си? (Мт. 22:37-40). Никой. Кога е така, никой не е наистина послушал закона. Виж. какво казва Як. 2:10, и бел. Тогава всеки е под “клетвата” или осъждението на закона.

Ст. 11,12. Виж. бел. на Рим. 1:17. Св. Писание свидетелствува, че който се е оправдал чрез вяра, той живее. Но законът обещава живот само на този, който е съвършенно послушен. Оправдание чрез закон и оправдание чрез вяра са противни едно на друго.

Ст. 13,14. Още по-явно става, че се оправдаваме чрез вяра, а не чрез делата на закона, (бил той Мойсеев, или закон даден на всичките хора – Рим. 2:14,15), защото избавлението ни от клетвата на нарушения закон идва само от Христа. В какъв смисъл Христос ни е “изкупил”, както пленник се изкупува от робство, апостолът го разяснява като казва, че Христос “стана клетва за нас”. Който евреин би бил обесен на дърво след като е бил убит с камъни се е считал като да е под Божие проклятие (Вт. 21:23). Така и Христос се подчинил да умре на кръста, като понесъл нашите грехове (виж. бел. на 1Пет. 2:24) и се счел клетва за нас. В естеството и нуждата на изкуплението, което Христос е направил има неизмерима тайна. В този живот ние не можем да разберем точно какво е претърпял, когато го е направил, и в какво отношение се е намирал спрямо Бога и закона, който грешниците са били нарушили, когато на кръста той им отворил път за спасение. Бог никога не е преставал да обича единородния си син; при все това, този Син извика на кръста: “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”. Сам Христос е бил безгрешен, и Бог, който вижда работите така, както са си, никога не е могъл да счита Христа действително виновен в грях; при все това, Христос умря позорно като злодеец, и “Господ благоволи да го предаде на биене и страдание”, и “възложи на него беззаконието на всинца ни”, така че “с неговите рани се изцелихме” (Ис. 53:4-10). Но не трябва да мислим, че Христос е платил като някой търговец буквално цена за нашето изкупление; нито трябва да мислим, че Бог не ще да покаже милост без да приеме заплата за тая милост. Едно велико и духовно дело не може точно да се представи с търговски или юридически думи взети буквално; и ние много безчестим Бога ако мислим, че Той е изисквал тъкмо толкова страдание от някого, за да може грехът да се прости. Не трябва да казваме, че Христос буквално взе отгоре си клетвата, която законът произнесъл против нас. Павел не казва това. Той казва, че Христос стана клетва за нас като увисна на дървото, и като вярваме в него ние се избавяме от клетвата, която ни се пада, но той не разяснява, нито ни трябва да знаем, какво се съдържа в клетвата, която Христос стана. Благословената истина е, че Христос е станал клетва за нас, и че чрез него ние можем да се избавим от клетвата, която е върху нас. – За да приемем обещания Дух, т.е., да приемем обещания дар на изливане на Св. Дух. Виж. ст. 2.

Ст. 15. Човешко завещание, като се потвърди, не се разваля; то си остава неизменимо; а това е още по-истина за Божие завещание. Като е направил завет с Авраам, Бог няма да го промени. Той щеше да го изпълни с потомството му, особено на семето му Христос, в когото преимущественно всичките народи щяха да бъдат благословени. Когато Бог дал това обещание, той е нямал намерение да го вземе назад, когато е дал Мойсеевия закон. Законът не беше противен на обещанието, но щеше да приготви пътят на изпълнението му.

Ст. А обещанията се изрекоха на Авраама и на неговото семе; не казва: “И на семената”, като за много, но като за едного: “И на семето твое”, който е Христос (Цгр)¹⁰. Някои мними тълкуватели на Св. Писание не удобряват Павловото разсъждение тука, и даже се подиграват с него, като че той се мъчи да докаже от употреблението на единственно число семе, вместо множествено число семена, че обещанието се отнася само за едно лице. Но това тълкувание е не само безумно и повърхностно, но и неблагоговейно, защото:

(1) Апостолът е знаел така добре, както и учените му критици, че семе е събирателно име; и той го употребява като събирателно в посланията си. В Рим. 4:18, където говори за обещанието дадено на Авраам, че ще бъде баща на много народи, апостолът казва, “По реченото: Така многобройно ще бъде твоето семе:, като привежда думите, които Бог казал на Авраам, и които се намират отбелязани в Бит. 15:5, където е казано, че Господ извел Авраам вън, и казал: “Погледни сега на небето, и изброй звездите, ако можеш ги изброи; така ще бъде твоето семе”. По същия начин Павел казва за Христа, че е от семето Давидово (Рим. 1:3); че обещанието е здраво на всичкото семе, не само на евреи, но на всички вярващи (Рим. 4:16); и в тази глава (ст. 29) той казва на галатяните, “Ако ли сте вие Христови, то сте Авраамово семе и по обетование наследници”.

(2) Като е това така, и понеже този стих е едничкото място в писанията му, където той употребява множественно число семена, обикновеното безпристрастие (като оставим на страна обстоятелството, че той е бил боговдъхновен писател) изисква да намерим някое друго разяснение, а не да обвиняваме Павел, че иска да си играе с думите, или че не знае еврейски и гръцки.

(3) В Бит. 21:13, четем че Бог казал на Авраам, “А и синът на робинята ще направя да стане народ, защото е твое семе”. Исмаиляните бяха Авраамово семе; такива бяха и Арабските племена, които се народиха от Хетура и едомците. Но обещанията за Месия не бяха дадени на тези народи. Израил беше обичаното, избраното семе. От това виждаме как един писател, който пише еврейски или гръцки може справедливо да говори за разните потомства или семена на Авраам.

(4) В Исаак ще се наименува на тебе семе” (Бит. 21:12; Евр. 11:18). Това значи, и Авраам така го разбра, че благословенията на завета бяха съсредоточени в Исаак, и че, колкото се касае до тези благословения, другите клонища на потомството му не ще се нарекат или считат негово семе.

(5) Когато на края на този стих апостолът казва, “който е Христос”, не е нужно да го считаме, че той иска да докаже с употребата на единственно число, че обещаното семе трябва да е някое лице. Такова мнение не се допуска от Павловото последователно употребление на същата дума другаде като събирателно име. Достатъчно е да разберем, че той утвърждава тука с боговдъхновенната си власт, че Авраамовото семе, в което всичките народи щяха да бъдат благословени не беше цялото Авраамово потомство, нито даже Израилския народ, но лицето Месия.

(6) Пред вид на гореизложените съображения, нито можем да разберем, че с думите, “Не казва: ‘и на семената’, като за многото, но, ‘и на семето твое’”, апостолът иска да каже просто, че Бог, като дал тези обещания на Авраамовото семе, не е мислил да ги даде на всичките клонове на потомството му, но на едного; и тогава казва, че те са се изпълнили в едно лице, именно, Месия.

Ст. 19,20. Тогава, защо се даде закона?, и пр. Като доказва, че направеният с Авраам завет е бил по благодат, и че той не може да се унищожи от закон даден четиристотин и тридесет години по-късно, апостолът пита, “И тъй защо се даде законът?”. Както Калвин право забелязва, той не разпитва тука за всичките ползи на закона, но посочва само на тази полза, която се отнася за предмета му. То е като да е казал, - “Бог обявил на Авраам евангелие. Това евангелие по благодат, което Авраам приел с вяра, Бог не е мислил да го развали със закона (даден на планината Синай 430 години по-после). Каква беше, прочее, целта на закона относно това евангелие по благодат? Целта му беше да покаже на хората, че са грешни, и да ги накара да почувстват, че имат нужда от Спасител, или (както се казва в ст. 24), че “законът стана нам детеводител към Христа”. И тъй законът не е противен на обещанието, но му спомага”. Павел изказва същата мисъл, която изказва и на Римляните (Рим. 5:20), “Законът влезе изпосле да се умножи прегрешението, а където се умножи грехът, преумножи се благодатта”. Както той казва и в това послание (гл. 2:19), “Аз чрез закона закону мъртъв бидох, да бъда жив Богу”, т.е., самият закон ме е научил, че чрез него не мога да се оправдая и придобия вечен живот. – Беше прогласен от ангели. Така и Стефан (Д.А. 7:53) напомни на евреите, че те са приели закона чрез ангелско служение, с което без съмнение той е разбирал извънредните явления, които придружиха даването на закона, и които бяха произведени от служението на множество ангели. Присъствието на хиляди святи същества, когато законът е бил даден се загатва и във Вт. 33:2, “Господ дойде от Синай, …. и дойде с тми святи: от десницата му излезе огнен закон за тях”. – С ръка на един ходатай (Цгр.)¹¹. Мнозина от църковните отци разбираха, че това се отнася за Христос. Но по-добре е да го разберем, че се отнася за Мойсей, когото Господ е употребил като ходатай между себе си и народа, според както Мойсей пише във Вт. 5:5, “Аз стоях между Господа и вас”, което той сторил по припряна молба за народа (ст. 23-27). – Но ходатаят не ходатайствува за един¹², т.е., назначението на някого за ходатай предполага, че съществува завет между двете страни. Бог, като самодържец на света, можеше да даде заповедите си неограничено и без никакво обещание, но той благоволил да даде даже ожнения закон на планината синай във вид на завет между себе си и людете си, като се задължил да им бъде Водач и Покровител, а пък те от своя страна се задължили да го следват където ги води, и да пазят повеленията му. Такова се вижда да е простото значение на този стих, за разтълкуването на който са били предложени двеста и петдесет разни тълкувания.

Ст. 22,23. Целта на Бога, както е открита в Св. Писание, беше да накара всичките хора да се почувстват, че са безпомощни грешници, за да се приготвят да приемат обещанието на живот чрез вяра в Исуса Христа. Те са били, така да се каже, като затворени в тъмница то закона, докато да могат да придобият свобода чрез вяра, когато им се открие от евангелието.

Ст. 24. Целта на закона е била да ръководи хората да повярват в Христа, чрез Когото само грешникът може да бъде оправдан. Колко много се лъжат тези, които се трудят да се оправдаят чрез делата си! Законът казва, Прави и живей; и ако не слушаме закона, ние умираме. Евангелието казва, Живей и прави; и понеже животът идва от вярване в Христа, ние вярваме, получаваме живот, и можем да действуваме според както Бог изисква.

Ст. 25-29. Като дойдем веднъж при Христа, ние не сме вече в тъмницата на закона: ние всички сме свободни, като синове Божии, чрез вяра в Христа, т.е., като наистина го приемем за наш едничък Спасител и Помощник; и ние всички сме едно в него, понеже сме Христово притежание, и чада на Авраама, наследници на обещанието. В кръщението ние се обличаме в Христа чрез действието на вярата, която изповядваме и упражняваме в кръщението. Кръщението без истинна и спасителна вяра в сърцето на възрастния човек, който се кръщава не струва нищо. Това се отнася само за тези лица, които се кръщават като изповядат вярата си в Христа. Тука Павел набляга най-много на вяра, без която никакъв външен обред не струва нищо. Виж бел. на Рим. 2:28,29, 6:3,4; 1Пет. 3:21. Вярващите в Христа са еднакви по естество и по отношенията си към Бога, понеже той ги счита всички еднакво за свои чада. Няма никаква разлика в Христовата фамилия, но учениците му от всеки народ и от всяко съсловие имат еднакви права и благословения. Евангелието не унищожава обществените различия, но унищожава всичко в тях, което е зло и което е източник на злощастие. То не поставя никого вън от мястото, където божието провидение го е поставило; но го прави верен, задоволен, и щастлив в положението в което се намира. Колко нежни и силни са увещанията, които се дават в Новия Завет на всички, от какъвто чин и съсловие и да са, на господари и слуги, мъже и жени, родители и деца, и пр. (Лк. 3:10-14, 12:42-48, 17:7-10; Рим. 13:1-10; Еф. 5:22-31, 6:1-9; Кол. 3:11-24, 4:1; 1Тим. 6:1,2; Тит 2:1-10, 3:1,2; Евр. 13:1-3,17; 1Пет. 2:13-19, 3:1-9; Гал. 5:13,14.

Назад | Съдържание | Напред