Глава 5.

¹ Защото всеки първосвещеник, като е взет измежду човеците, се поставя да принася дарове и жертви на Бога за греховете на човеците,

² такъв първосвещеник, който може да състрадава с невежите и заблудилите, защото и сам той е обиколен с немощ,

³ и затова е длъжен да принася жертва за греховете, както за людете, така и за себе си.

⁴ А както никой не взема на себе си тая почит, освен когато бъде призван от Бога, както бе Аарон,

⁵ така и Христос не присвои на Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я даде Оня, Който Му е казал:
"Ти си Мой Син.
Аз днес Те родих";

⁶ както и на друго място казва:
"Ти си свещеник до века
Според чина Мелхиседеков"

⁷ Тоя Христос в дните и плътта Си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да го избави от смърт, и като биде послушан поради благоговението Си,

⁸ ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада,

⁹ и като се усъвършенствува, стана причина за вечно спасение за всички, които Му са послушни,

¹⁰ наречен от Бога първосвещеник според Мелхиседековия чин.

¹¹ Върху това имаме да кажем много неща и мъчни за поясняване, защото сте станали тъпи в слушане.

¹² Понеже докато вие трябваше до сега, според изтеклото време, и учители да станете, имате нужда да ви учи някой изново най-елементарните начала на Божиите словеса, и достигнахте да имате нужда от мляко, а не от твърда храна.

¹³ Защото всеки, който се храни с мляко, е неопитен в учението за правдата, понеже е младенец;

¹⁴ а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото.
 

Ст. 1. Всеки първосвещеник, всеки човешки първосвещеник. Това се познава от думите в ст. 3, “и за това е длъжен, както за народа, така и за себе си, да принася жертва за греховете”; но Христос е нямал свои си грехове, за които да принесе жертва, следователно, тука се описва човешки първосвещеник; но това описание може напълно да се приспособи на Христос, освен принасянето жертва за свиете си грехове. Аарон е бил длъжен да принесе жертва за греховете си. Виж. Лев. 4:3, 9:7, 16:6. – Се поставя да принася …. за греховете на човеците. Това е самата идея на първосвещенството, - този който стои между човека и Бога като посредник и ходатай, който чувствува човешките нужди и има сила пред Бога. Тази е причината защо не може да има освен един жрец в евангелската наредба. По-право ако говорим, сега няма жрец освен Христа; всичките свещеници преди Христос бяха първообрази на Него; но откакто той е дошъл няма вече нужда от първообрази. Евангелието изисква проповедници, пастири, и пр., но не допуска жреци; защото работата на жрецът е да отнеме грехове, а тази работа никой не може да извърши освен Христа.

Ст. 2. Който може да състрадава. Който не знае по опит положението на своите поданници, той не е достоен да управлява; нито този може да изпълнява службата на жрец, който не е опитал слабостта на хората и силата на изкушенията им. Първосвещеникът Аарон е бил слаб и грешен човек, и за това е можал да има състрадание със слабите и грешните. Всичката тази слабост и чувство на зависимост Христос е имал без да падне в грях; а пък Аарон и наследниците му, макар и да са можали да имат състрадание с грешниците, са били сами грешници. Тука, без съмнение, се загатва за греховете на невежество и за разни други грехове, които се споменават в Левитския закон (Лев. гл. 4,5, и 6). – Обиколен с немощ³²⁷. Никой, който не е призован от Бога не може да притезава да прави умилостивение за греховете на човеците (виж. бел. на гл. 1).

Ст. 3. Както за людете³²⁸, така и за себе си. Това очевидно се отнася за грешен човешки първосвещеник, а не за Христос, безгрешният Първосвещеник (виж. ст. 1). Достатъчно е, че Христос е имал всичката слабост и изкушение на грешниците, без да е имал грях. Аарон не можал да бъде истинен първосвещеник, понеже бил грешен; той бил само сянка на първосвещеник. Макар и да бил сгоден чрез падането си в изкушение да има състрадание с другите, той не бил сгоден поради това да прави умилостивение за греховете им; следователно, неговото умилостивение е било сянка на умилостивение, а истинското умилостивение бива чрез Христа.

Ст. 4. На себе, и пр. Пример от ужасно наказание, което постига тези, които поемат отгоре си работата на свещеник без да бъдат призовани от Бога, можем да видим в Чис. гл. 16 в съдбата на Корей, Датан, и Авирон.

Ст. 5,6. Христос не присвои на Себе Си, и пр. Христос не е принадлежал на свещеническо коляно, понеже е бил от Юдовото племе, а не от Левиевото; при все това, той е бил призован от Бога да бъде свещеник като Мелхиседек. Той не си го присвоил като Корей и другарите му, но го поел с кротост от послушание на Божията призовка; и понеже бил покорен на всичко, което службата му изисквала, даже до смърт, той приел всичките почести, които тази служба дала, и се възвисил от дясната страна на Бога (гл. 1:3). – Който Му е казал. Христос не е търсил славата на това назначение, но който го назначил, той му я дал. Писателят показва тука, че бог определил Христос на тая служба; и нужно е било да покаже това, защото евреите трудно са припознавали някого за свещеник, който не е бил от Аароновото коляно. – “Ти си Мой Син …. Ти си свещеник”. Тези два привода взети заедно показват целия характер – всичките отличителни черти – на Христовото свещеничество, - основността му, защото пак Бог е казал, “Ти си Мой Син”, - видът му, не Ааронов, но като на Мелхиседек. Последното е взето от Пс. 110, който е очевидно Месиянски, както се показва по разни начини, и сам Христос го привежда като Месиянски (Мт. 22:43,44). – “Според чина Мелхиседеков”. Забележителната разлика между Мелхиседековото и Аароновото свещеничество е, че първото не подлежи на промяна като второто, което е преминало от баща на син. Мелхиседековото свещеничество, без да гледа на род, е служило като първообраз на вечното свещеничество на Христа (гл. 7:2). В това отношение, то се е различавало от Аароновото свещеничество. Но за това ще говорим по-после.

Ст. 7. Тоя Христос в дните и плътта Си, т.е., Христос, когато е теглел изкушенията на живота. – Като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да го избави от смърт. Това не може да се приспособи на нищо друго в Христовия живот толкова, колкото на страданията Му в Гетсиманската градина; и въобще тълкувателите го считат, че на това се отнася. Целта, с която се представя тука страданието на Христа е, да се посочи пътят на унижение и страдание през който е минал като е изпълнявал службата на свещеничеството за човеците. По този начин той “се научи на послушание” (ст. 8) тому, който го призовал да бъде свещеник. Колко различно е това от похищение на службата! В Христа не виждаме предвзимание, славолюбие, самохвалство, но, напротив, смиреност, послушание даже до смърт. – Силното викане се изразява с думите на Матей (Мт. 26:39-42), и на Лука, който казва, “И понеже бе в тъга, молеше се по-усърдно” (Лк. 22:44). За Христовите сълзи не се споменава в Евангелията; но можем да предположим, че посред такива мъки той може да е плакал; знаем навярно, че е плакал в други случаи, като, например, при гроба на Лазар, и за Ерусалим. Христос е претърпял всичкия ужас на онази страшна смърт, пред която в онзи полунощен час той е стоял лице с лице. Това не беше престорено страдание, нито някоя преструвка на тъга; то е било тъй ужасно действително както би било за когото и да е от нас, и даже по-силно, защото той е имал по-дълбоки и по-истинни чувства, отколкото един несъвършен човек. Всичко, което е свято и трогателно в скръбта на Спасителя, Богочовека, в изпитанията на онази достопаметна нощ, - ужасът на това, което го е очаквало и което той ясно е предвиждал, - скършването на едно човешко сърце под извънредното порицание на грешници, - тежестта на прегрешенията на цял свят, за които той е направил умилостивение, - всичко това придава на скърбите Му толкова дълбока действителност, щото ние не можем никога да я разберем. Толкова послушлив той е бил на волята на оногова, който го призовал да бъде свещеник. – И като биде послушан поради благоговението Си. Защото той е казал с кротост, “Не моята воля, но твоята, да бъде”, за това Бог Отец благоволил в него, и милостиво послушал молитвата Му. Макар чашата на смъртта и да не се премахнала, Исус получил помощ свише, която го подкрепила в страданието му; ангел се явил и го укрепил; и след това не виждаме вече знакове от това крайно отпадане на естеството (освен викът му на кръста) посред мъките на смъртта му. Той бил подкрепен във всичко; той спокойно прекарал съд, порицание, бой, мъчение на кръст, до като към края, когато душата му била отъжена, той извикал, “Боже мой! Боже мой! Защо си ме оставил?”. Наскоро след този вик той издъхнал.

Не знаем дали това вътрешно страдание е турило край на живота му, или е било телесното му мъчение. Някои предполагат, че е било първото, и че причината защо той се бил молил тъй ревностно в градината била, че Той се боял да не би да умре на мястото си от умственна тъга, преди да довърши изкупителното си дело. Тези, които поддържат това мнение мислят, разбира се, че на молитвата Му било буквално отговорено, и че чашата преминала от него, т.е., чашата на преждевременна смърт. Но това не ни се струва да е толкова естествено тълкувание, колкото другото, което дадохме по-горе.

Ст. 8. Ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада. Напразно е да разпитваме как Христос, бидейки божествен, е имал нужда да се научи на нещо; толкова уместно би било да питаме защо Той стана дете, или как, и, най-после, защо или как Той се е въчеловечил; защото това всичко зависи от това, - ако е бил наистина човек, той трябвало да се научи, както се учим и ние, и да се развива като нас, само без грях. С казването, че Той се научил на послушание не се разбира, че той е бил непослушен по-преди; то само значи, че той изпитал това послушание, което тези страдания са изисквали.

Ст. 9. И като се усъвършенствува, и пр. Това не значи, че той се е усъвършенствувал нравственно, защото той е бил безгрешен, но служебно, т.е., опитността му го направила съвършенно достоен за нужните длъжности на службата му, - той не станал съвършенна душа чрез страданията си, но съвършен Спасител. – За всички, които Му са послушни, - и на никой друг. Христос не пострадал, за да избави хората в грях, но от грях; Той не бил послушен до смърт, за да могат те да продължават да бъдат послушни на плътските си похоти без да отидат в пъкала. Христос умрял, за да убие греха и избави грешника, а не да избави грешника и пощади греха му.

Ст. 10. Наречен от Бога, и пр. Това е завършването на доказателството, което показва как Христос получил свещеническата си служба, и що за свещеничество е това. – Според Мелхиседековия чин, т.е., независим чин. Той бил свещеник защото бил угоден на Бога, а не защото принадлежал на някой си свещенически род.

Ст. 12-14. Вие трябваше до сега, според изтеклото време, и учители да станете, имате нужда да ви учи някой. Човек естественно би предположил, че евреите християни биха били първите да разберат великите истини относно Христа и свещеничеството му. Те са били поучавани отколе, те са имали всякога пред очи първообразите на старата наредба; Месия им е бил представен от Мойсей и пророците и псалмите. Трябваше да се очаква, че те лесно ще разберат Христа и спасението му, и тозчас ще станат учители на езическия свят, който не се е наслаждавал на такава светлина. Напротив, евреите най-бавно от всички са научили тези неща. Те загубили духовна прозорливост, и станали роби на буквата на обредния закон. Те били толкова слаби, щото писателят тука ги сравнява с малки деца, които могат да ядът само мляко, а не могат да смелят твърда храна. Това много добре изразява трудноста, която писателят среща, за да накара читателите си да разберат истината; той се чувствува като човек, който се старае да научи някое малко дете да яде и смели твърда храна. В 12-и стих тъй също се изказва идеята, че те са паднали в това детинско положение след като се били отчасти отърсили от него; т.е., тези евреи, които били веднъж приели Христа за свой единствен и вседостатъчен Спасител после захванали да се повръщат от духовното и по-високото на по-началното и външното, както детето, което се отбива, когато се разболи или разгевези, се повръща на нянката, и не рачи твърда храна. – Обучили чувствата си да разпознават доброто и злото. Както на възмъжалият човек вкусът е развит, и той има сила да избира и смила пригодна храна, така и опитният християнин може да различава в ученията истината от лъжата и доброто от злото, и да извлича духовна храна от това, което е добро и полезно. От тези думи узнаваме колко е нужно да бъдем търпеливи спрямо слаби и назадничави християни, и да “разподеляме право словото на истината” (2Тим. 2:15) като даваме мляко на децата, а твърда храна на по-опитните, и търпеливо поучаваме слабите да напредват, както майките поучават децата си да употребяват твърда храна.

Назад | Съдържание | Напред